И това е оцеляване, в известен смисъл.
В нощта, когато вятърът вече не се процежда през мътните прозорци и не препуска из пустите коридори, нито шепне на милионите прокрадващи се сенки, тази крепост се изпълва с каменно мълчание.
55
Няма воля.
Няма самоличност. У дома в дома на болката.
56
Ето те и теб! Къде беше? Добре дошъл отново в дома на болката!
57
Домът на болката. Отидох там, но не помня нито пътуването, нито посещението.
Клечах на четири крака върху разрушен паваж. Дланите и коленете ме боляха. Вдигнах ръка. Дланта ми беше разранена и кръвта бликаше от десетина охлузвания. Съзнанието ми бе вцепенено. Вдигнах и другата си ръка и започнах да вадя от нея парченца от тухления паваж.
На петдесет крачки оттам стената на някаква сграда сияеше в маслинено и пулсираше. Един кръг от зидария отхвръкна от нея и в мрака наизскачаха сенки. С оголени оръжия те се измъкваха от дупката. Отвътре се носеха викове и дрънчене на метал.
Станах и се отправих нататък — изпитвах смътно любопитство, но не знаех защо го правя, дори не можех да подредя мислите си.
— Хей! — една сянка се вгледа в мен от дупката. Не извиках аз, значи трябва да е била сянката. — Ти ли си, Мъргън?
Продължавах да вървя, виеше ми се свят. Залитнах надясно. Сблъсках се с някаква сграда. След това вече имах сигурен ориентир — като пияница, тръгнах покрай стената, като се подпирах на нея.
— Ето го! — посочи ме сянката.
— Свещар?
— Аз съм. Добре ли си? Какво са ти сторили?
Имах слаби болки в цялото тяло. Чувствах се така, сякаш са ме намушквали, рязали и горили.
— Кой? Никой нищо не ми е сторил… — Дали беше така? — Къде се намирам? В кое време?
— Ъ?
Някакъв мъж се наведе през дупката. Беше завързал кърпа върху лицето си. Само очите му се виждаха. Той ме поогледа и се прибра. Някой вътре се провикна.
Хората изскачаха на улицата. Някои носеха окървавени оръжия. Всичките бяха маскирани. Двама ме сграбчиха за ръцете и побягнаха.
Тичахме по тъмните улици в нощния град и никой не отговаряше на задъханите ми въпроси, затова известно време нямах никаква представа нито къде се намирам, нито по кое време. После прекосихме едно открито пространство и оттам мярнах цитаделата на Деджагор.
Това отговори на най-належащите ми въпроси.
Но изникна нова реколта от тях. Защо бяхме извън квартала на Черния отряд? Как бях попаднал там? Защо нямах никакъв спомен за това? Спомнях си, че седяхме с Кай Дам и аз тайно заглеждах похотливо внучката му…
Придружителите ми махнаха покривалата и маските си. Бяха от Отряда. Тук бяха и чичо Дой и две духчета Нюен Бао. Шмугнахме се в една уличка, която водеше към територията на Нюен Бао.
— По-бавно — изрекох задъхано. — Какво става?
— Някой те отмъкна — обясни Свещаря. — Отначало си мислехме, че е Могаба.
— А?
— Тъкача на сенки натири цялата войска да преследва Господарката. Можехме да се махнем, ако искаме. Решихме, че иска да вземе заложници.
Не вярвах, че Тъкача си е отишъл.
— Чичо Дой, последното, за което си спомням, беше как пия чай с Говорителя.
— Започна да се държиш странно, Каменни войнико.
Изръмжах. Той не ми се извини.
— Говорителя реши, че сигурно си пил, преди да дойдеш, и нареди на Тай Дей да те отведе у дома. Беше обиден. Ти се оказа такова бреме, че Тай Дей не успял да се защити, когато са те нападнали. Пребили го, но смогнал да се добере до вкъщи и да съобщи. Приятелите ти започнаха да те търсят веднага, щом им казахме. — По тона му личеше, че се чуди защо ли са си направили труда. — Явно са по-умели, отколкото изглеждат. Бързо те откриха. Ти не беше в Цитаделата, където би те затворил Могаба.
— Как съм успял да мина през града? — Сгърчих се. В добавка към другите болки главата ме цепеше като от махмурлук. Бяха ме опили.
Никой не можеше да ми отговори.
— Това същата нощ ли е, чичо?
— Да. Но много часове по-късно.