Ту се свестявах, ту отново губех съзнание. Преживях доста припадъци. Сега бяха по-чести и напълно ме изтощаваха емоционално. А дрисъкът ме изтощаваше физически.
Да можех само да се наспя…
Синдху ме събуди. Щом ме докосна, се сгърчих — допирът му беше смайващо студено и бегло напомняше докосване на змия. Бях единственият му познат в затвора и той искаше да сме си приятели. Аз можех да мина и без приятел. Той ми предложи вода в доста хубаво тенекиено канче. Как се беше снабдил с него?
— Пий — каза той. — Водата е чиста.
Навсякъде около нас пленниците лежаха в калта и неспирно се гърчеха, преследвани от сънищата си. Някои викаха на глас.
— Нещо ще се случи — продължи Синдху.
— Какво?
— Почувствах дъха на богинята.
За миг усетих мирис, който не беше вонята на повръщано, на немити тела, мъртъвци или локви дрисня.
— Аха! — прошепна Синдху. — Вече започна.
Погледнах нататък, накъдето сочеше той.
Нещото, което се случваше, ставаше вътре в голямата палатка на Господаря на сенките. Светлини със странни цветове трепкаха и се разгаряха.
— Може би гласи нещо специално за някого. — Нищо чудно да беше проследил Господарката.
Синдху изсумтя. Той като че направо процъфтяваше в тези условия.
Случващото се продължи дълго време, но не привлече никакво внимание. Обзеха ме подозрения. Гоблин ми беше наложил заклинание срещу магии за сън. Я! Замъкнах се до грубо скованата ограда. Никой не ме бутна обратно с тъпия край на копието и вече бях сигурен. Лагерът беше омагьосан.
Водата на Синдху бързо ми даде сили и избистри мозъка ми. Хрумна ми, че щом никой не се опита да ме спре, може би тъкмо сега му е времето да изоставя гостоприемството на Господаря на сенките. Започнах да се промъквам като червей между прътите на оградата.
Стомахът ми закъркори в знак на протест. Не му обърнах внимание. Синдху ме сграбчи за ръката. Хватката му бе желязна.
— Изчакай — каза ми той.
Да чакам. Какво толкова, по дяволите? Тази ми беше една от любимите ръце. Не исках да се лиша от нейната компания.
Луната се показа — голямо оранжево счупено яйце на изток. Синдху продължаваше да ме държи и да се взира в голямата палатка.
Един писък падна от небесните висини.
— Мамка му — измърморих аз. — Не и той!
Синдху също изпсува. Толкова се стресна, че ме пусна. Погледна сърдито нагоре.
— Това е Оплаквача — казах му. — Много лоша новина. Тъкача на сенки би могъл да взема от него уроци по жестокост за напреднали.
Палатката на Тъкача се разтвори и навън изтича група хора, понесли нещо — телесни части, както се оказа. Разпознах някои. От хората, искам да кажа. Кой би могъл да сбърка Уилоу Лебеда с буйната му руса грива? Или Господарката, вдигнала отсечена глава за сплъстената й коса? А само на крачка зад нея я следваше Кинжала — абаносовата му кожа лъщеше на лунните лъчи. Останалите не познавах.
Магията за сън, наложена върху лагера доста нескопосно, се разсея. Южняците наскачаха и започнаха да питат какво става. Чу се дрънчене на метал от сблъсък на оръжия и брони.
Един от спътниците на Господарката, едър шадар, зарева нещо за поклон пред истинската Дъщеря на нощта.
Синдху се изкиска. Него явно нищо не можеше да го разтревожи. Би понесъл всичко.
Не ме държеше, но аз вече нямах нито сили, нито желание да ходя където и да било.
60
Те бяха спретнали този номер — Господарката и проклетата й банда глупаци. Бяха се промъкнали в лагера, убили Тъкача на сенки и когато ги хванаха, убедиха южняците, че всичко е било предопределено и не можели нищо да направят. Не ставам много-много за свидетел на масовото им приемане на новата вяра — червата ми пречеха на желанието ми да наблюдавам. Вместо това се доизмърлях до уши.
По някое време бившите ни пазачи решиха да ни предоставят на нейното внимание в опит да изкрънкат благоволението й.
Щом ни изведоха от затвора, Кинжала ни разпозна.
Кинжала изглежда така, че вероятно е роден Нар. Също като тях, той е висок, черен и мускулест и по тялото му няма нито грам тлъстина. Говори малко, но има силно присъствие. Произходът му е мъгляв. Избягал с Уилоу Лебеда и Бесния Корди, които го спасили от крокодилите на няколко хиляди километра северно от Талиос. Онова, което всички знаеха със сигурност, а той не полагаше ни най-малко усилие да крие, беше, че мрази свещениците — поединично и групово и без никакви предразсъдъци по отношение на вярата, която изповядват. Някога го мислех за атеист, който мрази самата идея за богове и религия, но след известни наблюдения реших, че мрази само продавачите на религия. Това предполагаше остри сблъсъци в миналото му.