Аз командвам Старата банда най-вече защото никой друг не иска да се товари с тая грижа.
Установили сме се в един квартал с високи тухлени постройки близо до стената, югозападно от северната порта — единствената, която все още действаше. Подобрявахме положението си още от първия час на обсадата.
Могаба мисли нападателно. Той не вярва, че една война може да бъде спечелена иззад каменните стени. Иска да посрещне сенчестите върху стената, да ги отблъсне яростно, да изскочи навън и да ги премаже. Постоянно ги дразни с атаки, за да ги изнервя. Не би се подготвил за възможността значителен брой от тях да проникне в града, въпреки че всяка атака вкарва сенчести откъм нашата страна на стената, преди да успеем да се съсредоточим, за да ги отблъснем.
Някой ден, някога, нещата няма да вървят така, както иска Могаба. Някой ден хората на Тъкача на сенки щяха да завземат някоя порта. Някой ден щяхме да видим градска война в целия й мащаб.
Неизбежно е.
Старата банда е готова, Могаба. А ти?
Ще станем невидими, Ваше високомерие. Играли сме тази игра и преди. Чели сме Аналите. Ние ще сме призраците, които убиват.
Надяваме се.
Сенките — в тях е въпросът. Сенките са проблемът. Какво знаят те? Какво ще успеят да научат?
Тези злодеи не се наричат Господари на сенките само защото обичат мрака.
8
С изключение на три скрити врати, всички входове към квартирата на Отряда са зазидани. По същия начин са зазидани и всички прозорци под третия етаж. Алеите и покритите проходи сега са лабиринт от смъртоносни капани. Трите използваеми входа се достигат само с изкачване по стълби, подложени по цялото си протежение на обстрел. Там, където успяхме, сме ги обезопасили срещу огън.
За Черния отряд няма бездействие по време на обсада. Дори и Едноокия работи. Когато успея да го намеря.
Всеки непрекъснато е твърде зает и прекалено уморен, че да размишлява върху нашето положение.
След като влязох през таен вход, известен само на братята от Старата банда, на гарваните и прилепите, на сенките, на наблюдателите на Нюен Бао надолу по улицата и на всеки Нар, когото го е грижа да следи от кулата на северната порта, аз се повлякох надолу по стълбището, етаж след етаж. Стигнах мазе, където Кофата дремеше до самотна свещичка с треперлив пламък. Колкото и да пазех тишина, той поотвори клепач. Не си направи труда да се заяде. Разнебитен, изкорубен шкаф беше подпрян на стената зад него, а вратата му висеше на една повредена панта. Дръпнах я леко и се промъкнах вътре.
Всеки враг, стигнал мазето, щеше да завари в шкафа отчайващо мижав запас от храна.
От шкафа тръгва тунел. Тунелът съединява всички наши сгради. Могаба и останалите заинтересовани биха го очаквали от нас. Ако проникнат в мазетата ни, малко труд щеше да им разкрие онова, което се надяваха да намерят.
Би трябвало да останат доволни.
Тунелът влизаше в друго мазе. Там сред гръмовна шумотевица и воня като в меча бърлога спяха неколцина мъже. Придвижвах се бавно, докато не ме познаха.
Ако бях натрапник, нямаше да съм първият, така и незавърнал се от подземния свят.
И влязох в истинското тайно скривалище. Новият Стормгард бе издигнат върху стария Джайкур. Не бяха положили кой знае какви усилия да разрушат стария град. Много от предишните здания бяха в отлично състояние.
Притежаваме умопомрачителен лабиринт, изкопан там, където на никого не би му хрумнало да погледне. Той мъничко се разраства с всяка торба пръст, качена на стената или поела към някой от другите ни проекти. Но бърлогата не е уютна. Силна воля е нужна, за да слезеш в тези тъмни влажни подмоли, където въздухът сякаш е застинал, свещите никога не засияват ярко и не е изключено някоя сянка да дебне, стаила пищяща смърт.
А аз се страхувам, че могат да ме погребат жив.
И с натрупания опит не става по-леко.
Хагоп и Мускуса, Гоблин, Едноокия и аз сме го преживявали и преди, в Равнината на страха, където около пет хиляди години живяхме като язовци в земята.
— Клетус, къде е Гоблин? — Клетус е единият от тримата братя, които ни служат като инженери и майстори артилеристи.
— Зад ъгъла. В следващата килия.
Клетус, Лофтус и Лонжинус са гении. Измислиха как да всмукват свеж въздух през комините на съществуващите постройки отгоре. После той минава през дълбоки тунели, изпълва бавно целия лабиринт и отново е отвеждан нагоре по други комини. Елементарно инженерство, но на мен ми приличаше на магия. Течението на въздух, който става за дишане — макар да е бавно, а въздухът никога да не е чист — ни върши доста добра работа.