Лебеда се размърда неспокойно.
— Цепи.
Цепих. Винаги цепя аз. Едноокия ме научи.
— Тя наистина ли не ти действа? — попита Лебеда. — Човече, щом ме доближи, и почвам да мисля с другата глава! А сега вече е вдовица и…
— Не мисля.
— Какво?
— Не е вдовица. Знахаря е още жив.
— Мамка му. Такъв си е моят късмет. Искаш ли да раздадеш такава ръка на Бесния, да го накараш да си помисли, че ще победи, и после да го прецакаме? — Поклатих глава и той веднага се поинтересува защо си мисля, че Знахаря е жив. Няколко минути успях да увъртам и да избягвам точен отговор, докато Бесния се върне.
— Кинжала е твърде зает да се чуди как точно да подходи, когато е близо до магията. Пак ли ме натовари, Уилоу? Не си? Глупости. Да ги съберем и да ги раздадем отново.
— Целият ми живот е такъв! — измрънках. — Я вижте! — Имах две аса, чифт двойки и тройка. Автоматичен победител, тия карти просто нямаше как да бъдат бити, по дяволите. — И то съвсем естествено, без никаква помощ!
Лебеда се ухили.
— Няма значение. И без това си нямаш друга работа.
— Прав си. Защо не дойдете в Деджагор, хора? Ще ви черпя по халба от домашната бира на Едноокия.
— Ха! Конкуренция, значи? — Когато Лебеда и Бесния дойдоха в Талиос, се заловиха с пивоварство. Сега вече не бяха в занаята, като едната от причините за това беше, че жреците на всички местни религии заклеймяваха употребата на алкохол.
— Съмнявам се. Единственото хубаво нещо на тяхната бира е, че с нея можеш да се натряскаш.
— Това й беше единственото хубаво нещо и на пикнята от плъхове, която варяхме ние — рече Бесния. — Скъпия ми стар татко пивовар се е обръщал в гроба всеки път, когато сме запечатвали поредното буре.
— Но бирата ни никога не залежаваше — възрази Лебеда. — Веднага щом узрееше, й махахме пяната и я изливахме в талианските гърла. И недей да му вярваш на тия глупости за татко му. Стария Бесен беше бирник, толкова тъп, че не взимаше рушвети!
— Млъкни и раздавай! — Бесния грабна картите си. — Той сам си вареше бирата, а дъртият на Лебеда разнасяше тухли.
— Само че беше хубавец, Корди. И голям любовник. Наследил съм хубостта му.
— На майка си си се метнал. И ако не направиш нещо с тая коса в най-скоро време, ще попаднеш в нечий харем.
Точно тази черта на момчетата не бях забелязал досега. Но пък и не се бях мотал много време с тях. Те не бяха от Отряда. Държах си устата затворена, съсредоточавах се върху картите си и ги оставих да ми разказват какви са били, преди скиталческият прах да се наслои по обувките им и да ги погне по друмищата напук на всичко.
— Ами ти, Мъргън? — попита ме Лебеда, след като забеляза, че печеля повече, отколкото ми се полага. — Откъде идваш ти?
Казах им, че съм израснал в чифлик. В живота ми нямаше нищо вълнуващо, докато не реших, че селскостопанската работа не е онова, с което искам да се занимавам. Записах се в една от армиите на Господарката, открих, че там не ми харесва, дезертирах и се присъединих към Черния отряд — единственото място, където можех да се скрия от военната полиция по петите ми.
— Съжаляваш ли понякога, че си напуснал дома? — попита Корди.
— Всеки ден, Бесен, да му се не види. Всеки проклет ден. Да отглеждаш картофи е скучно, но никога нито един компир не се е опитвал да ме наръга с нож. Никога не бях гладен, почти никога не ми беше студено, а чифликчията беше свестен. Грижеше се селяните му да получат достатъчно и чак тогава вземаше своя дял. Не живееше кой знае колко по-добре от нас. А единствената магия, с която си имахме работа, бяха номера, каквито скитащите фокусници показват по градските панаири.
— Защо тогава не се прибереш у дома?
— Не мога.
— Ако внимаваш, нямаш вид на преуспял и не ядосваш хората, можеш да стигнеш здрав и читав почти навсякъде. Ние успяваме.
— Не мога да се прибера у дома, защото домът ми вече го няма. Войска на Бунтовниците мина оттам две години след като напуснах. — Още по-късно и Отрядът прегази оттам, на път от някое неприятно място към друго, също необещаващо радост. Цялата страна бе превърната в пустиня в името на освобождението от тиранията на Господарката.
61
След шест дни Господарката прати да ме извикат. Бях се отървал от диарията, вече се хранех добре и си бях възвърнал няколко от загубените в затвора килограми. Но все още изглеждах като беглец от ада. И точно такъв си и бях. Самата истина.