— Добре ли си, хлапе?
— Не знам. Може би ти ще можеш да ми кажеш. — Разказах му онова, което си спомнях.
— Пак ли получи припадък?
— Ако съм получил, тези момчета са го получили заедно с мен.
— Интересно. Ела утре да си поприказваме за това.
— Утре?
— След десет минути сдавам поста и имам намерение да къртя. А и ти трябва да се понаспиш.
Приятелчето ми то. Не знам какво щях да правя, ако си нямах Едноокия да се тревожи за мен.
62
Кофата ме събуди.
— Един от хората на Могаба е тук, Мъргън. Казва, че Негово величество искал да те види.
Изпъшках.
— Трябва ли навън да е толкова светло? — не си бях направил труда да сляза долу в бърлогата.
— Вбесен е. Престорихме се, че си тук, но не можеш да говориш с него. Гоблин и Едноокия слагаха от време на време твои двойници на стената, за да те виждат Нар.
— А сега, когато истинският Мъргън се върна при вас, искате да го хвърлите на вълка.
— Ъъ… ами… Той не поиска да разговаря с никой друг. — Което значеше, че не иска нито Гоблин, нито Едноокия. Не щеше да си има работа с тези двамата.
— Намерете дребните ми приятелчета и им кажете, че ми трябват. Веднага. — Магьосниците, разбира се, се подмотваха, както си искат.
— Сложете ме на една носилка и ме замъкнете в цитаделата — наредих им. — Ще му признаем, че сте лъгали за мен, но само защото съм бил много болен. Снощи на онзи сал сме се къпали, а ти си решил, че ще е готино да метнеш някое огнено кълбо, докато съм по без гащи.
Едноокия понечи да се размрънка, но още преди да е почнал, му изревах:
— Няма да се изправя пред Могаба без подкрепа. Той вече няма никаква причина да се държи мило.
— Няма да е в добро настроение — предсказа Гоблин. — Имаше бунтове. Недостигът на храна става много тежък. Той не би прахосал и едно зрънце жито или ориз. Дори и собственоръчно подбраните му талиански сержанти започнаха да дезертират.
— Всичко край него се разпада — казах. — Той възнамеряваше да поеме командването и да покаже чудеса на света, ала последователите му излязоха недостойни за желязната му воля.
— И ние не сме някакво братство на филантропи — измърмори Едноокия.
— Никога не убиваме хора, докато не си го изпросят. Хайде, да приключваме с това. И бъдете готови за всичко. И двамата.
Но първо се изкачихме на бойниците — хем за да мога да огледам този свят на дневна светлина, хем Нар на Северната порта да ме видят, че изглеждам болен, преди да се представя като такъв.
Нивото на водата беше само осем стъпки под валовете — по-високо, отколкото бе предрекла Хон Трей.
— Вътре има ли наводнения?
— Могаба успя някак си да запечати портите. Сложил е джайкурски отряди да изтребват с кофи водата, която се просмуква.
— Браво на него. Ами долу в мазетата?
— Има просмукала се вода в катакомбите. Не е много. Можем да я изгребваме с кофите.
Изсумтях и се загледах в езерото на Тъкача на сенки. Видях повече трупове, отколкото можех да преброя.
— Тези да не са изплували от могилите?
— По време на бунтовете Могаба хвърляше хора от стените — отвърна Гоблин. — Някои може да са от паднали от преобърнали се или счупени салове.
Присвих очи. Различих само конен патрул отвъд водата. Бяха хванали посред бял ден сал, отрупан с джайкури. Хората на борда се опитваха да избягат от причакващия ги патрул, като гребяха с ръце.
Тай Дей дойде и разбрахме, че неговите хора ни наблюдават. Предполагах, че той ще иска да посетя Говорителя. Но той не каза нищо.
— Отведете ме при негова милост — казах на носачите си.
Щом се приближихме, отбелязах:
— Цитаделата изглежда като излязла от история с призраци. — Така си и беше, на фона на облачното небе и с рояка гарвани, хвърчащи наоколо. Деджагор бе рай за гарваните. Щяха така да затлъстеят, че нямаше да могат да летят. Можеше и ние да понадебелеем, ако започнехме да ги ядем.
Нар на портата не искаха да пуснат вътре Гоблин и Едноокия.
— Тогава ме отведете у дома — казах.
— Почакай!
— Зарежи, приятел. Няма нужда да слушам глупостите на Могаба. Лейтенантът е жива. Също и Капитанът, вероятно. Могаба вече не представлява нищо никъде, освен в собствените си представи.
— Можеше поне да поспориш, докато си починем.