Едноокия се размърда — готвеше се да се обърне и да заслиза по стълбите.
Преди да сме стигнали до улицата, Очиба ни застигна. И той беше излят по същия калъп като всички Нар. Лицето му остана безизразно.
— Поднасяме извиненията си, Знаменосецо. Не би ли размислил?
— Какво да размислям? Не изгарям от желание да се видя с Могаба. Той или се е наял с вълшебни гъбки, или е дъвкал бурена на щастието, или знам ли какво. От седмица насам си изсрах и червата. Не съм във форма да си играя игрички с разни луди, обзети от мания за убийства.
Нещо трепна в дъното на тъмните очи на Очиба. Може би той беше съгласен. Може би и в него се водеше война — борба между запазването на вярност към най-великия Нар от Геа-Ксле на всички времена, и към собствената си човешка същност.
Нямаше да настоявам. И най-малкият намек за външен интерес би тласнал колебаещите се по посока на „Така си е било винаги“.
Значи, двамата най-високопоставени Нар си задаваха въпроси за действията на Могаба. Щом и тези двамата се съмняваха в него, значи беше много по-зле, отколкото си мислех.
— Както желаеш — каза Очиба и нареди на стражите: — Пуснете носачите вътре!
От проявената агресивност се почувствах добре.
63
Дали Могаба се радваше да види Гоблин и Едноокия, при това в такава добра форма? Не, повярвайте. Но не показа неудоволствието си, а само си отбеляза нещо наум в списъка с онези, на които трябваше да си връща. Щеше да ме накара да се чувствам даже още по-нещастен, отколкото възнамеряваше. По-късно.
— Можеш ли да седиш? — попита ме той, все едно му пукаше.
— Да, проверих. Отчасти и затова се забавих толкова. А освен това исках да съм сигурен, че няма да загубя разсъдъка си.
— Така ли?
— Повече от седмица страдам от ужасна треска и дизентерия. Снощи ме изкараха навън и ме хвърлиха във водата, за да се охладя. Помогна.
— Разбирам. Ела на масата, моля.
Гоблин и Едноокия ми помогнаха да се наместя на един стол. Чудно представление разиграха.
В залата за съвещания имаше само шестима души — ние тримата и Могаба, Очиба и Синдаве. През прозореца зад Могаба виждах вода и хълмове. И гарвани. Те се караха за място на перваза, въпреки че никой не напираше да влезе вътре. Един албинос ме изгледа с особено злобно розово око.
Сигурно изглеждахме твърде гладни.
За миг видях същата зала по друго време — около същата тази маса бяха скупчени Господарката и някои от същите тези лица. Могаба не беше сред тях, а отвъд задния прозорец се простираше сивота.
Едноокия стисна мекото на ухото ми.
— Хлапе, не му е сега времето.
Могаба ме гледаше съсредоточено.
— Не съм се съвзел чак толкова, колкото си мислех — обясних. Зачудих се какво ли означаваше видението. Видение беше — бе твърде ясно осъзнато, за да е плод на въображението ми.
Могаба се настани на стола срещу мен. Преструваше се на загрижен и гледаше да не проявява обичайната си нападателно ст.
— Сблъскваме се с многобройни сериозни проблеми, Знаменосецо. Те са там, навън, и са безразлични към всякакви вражди, възникнали помежду ни.
По дяволите! Смяташе да ми се прави на разумен ли?
— И те ще продължат да съществуват, независимо дали ни се иска да вярваме, че Лейтенантът или Капитанът са оцелели. Ще ни се наложи да се изправим срещу тях, защото не очаквам скоро да получим облекчение.
Не бих го оспорил.
— Щяхме да сме по-добре, ако Господарката не се беше намесила последния път. Сега сме отрязани от света. Попаднахме в клопка, защото Господарят на сенките бе принуден да намери решение как да се справи на два фронта.
Кимнах. Ние бяхме в още по-тежко положение. От друга страна, виещите орди вече не се трупаха и не лазеха по стената през няколко нощи. Нито пък Могаба щеше да разхвърля войници насам и натам, без да го е грижа за живота им, само за да издразни южняците и да ги накара да извършат някоя глупост.
Могаба погледна през прозореца. Виждахме два патрула на сенчестите, които вдигаха прах сред хълмовете.
— Сега той може да ни умори от глад.
— Може би.
Могаба направи гримаса, ала овладя гнева си.
— Моля?
— Без да имам разумна причина, съм уверен, че приятелите ни ще ни изведат навън.
— Трябва да призная, че този вид вяра за мен си остава непозната. Макар и да признавам, че е важно да поддържам оптимистични възгледи за пред войниците.