Щях ли да го оспоря? Не. По-прав не можеше и да бъде.
— Е, Знаменосецо, как да издържим на продължителна обсада, когато по-голямата част от хранителните ни запаси са изчерпани? Как да си върнем знамето, след като излезем от това затруднено положение?
— Нямам отговор. Въпреки че според мен знамето вече е в приятелски ръце. — Защо се интересуваше? Почти всеки път, когато разговаряхме, той задаваше по някой въпрос за знамето. Дали не беше убеден, че ако го притежава, то щеше да узакони властта му?
— Как така? — учуди се той.
— Създателя на вдовици, който дойде тук първия път, носеше истинското знаме.
— Сигурен ли си?
— Знам го — отвърнах убедено.
— Тогава сподели идеите си относно храната.
— Можем да опитаме да ловим риба. — Да упражняваш остроумието си пред Могаба не беше добра идея. Това само го ядосваше.
— Това не е шега! — сопна се Гоблин. — Тая вода идва тук от обикновени реки. Трябва да има риба.
Това малко лайненце не беше толкова тъпо, на колкото се правеше понякога.
Могаба се намръщи.
— Имаме ли някой, който разбира нещо от риболов? — попита той Синдаве.
— Съмнявам се. — Разбира се, те говореха за своите талиански войници. Нар са воини от десетина поколения насам и не се цапат с недостойни за героя дела.
Проявих нехайство. Забравих да спомена, че Нюен Бао идват от страна, където риболовът вероятно беше начин на живот.
— Добро хрумване — рече ми Могаба. — А и винаги може да опечем някой гарван — и той погледна прозореца. — Но повечето талианци не биха сложили месо в уста.
— Истинска главоблъсканица — съгласих се аз.
— Няма да се предам.
Никакъв отговор не ми се стори уместен.
— И вие ли нямате ресурси?
— По-малко и от вас — излъгах аз. Беше ни останал малко ориз от катакомбите, но не беше много. Устисквахме, както можем, в съгласие с намеците, записани в Аналите. Не изглеждахме като жертви на глада. Все още не.
Забелязах, че нямахме толкова охранен вид като Нар.
— Предложения за намаляване броя на гърлата, които не допринасят с нищо?
— Аз позволявам на своите изтощени талианци и на всички местни, които пожелаят, да строят салове и да напускат града. Но не им позволявам да вземат нищо със себе си.
Той отново овладя гнева си.
— За това е нужен ценен дървен материал. Но и тази идея си струва да се обмисли.
Огледах Синдаве и Очиба. Те си оставаха статуи от черен кехлибар. Струваше ми се, че дори не дишат. Не изразяваха никакви мнения.
Могаба ме изгледа сърдито.
— Боях се, че тази среща ще е толкова безплодна, колкото се оказа. Ти дори не хвърли Аналите в лицето ми.
— Аналите не са вълшебни. Онова, което пише в тях за обсадите, са съвети, продиктувани от най-обикновен здрав разум. Бъдете упорити. Въведете дажби. Не хранете онези, които не допринасят с нищо. Овладейте разпространението на болестите. Не изтощавайте търпението на врага, ако няма надежда да го надживеете. Ако поражението е неизбежно, предайте се, докато врагът все още е склонен да приема условия.
— Врагът не ни е предлагал нищо.
Зачудих се така ли е, въпреки че Господарите на сенките бяха склонни да мислят като богове.
— Благодаря ти, Знаменосецо. Ще обмислим възможностите ни и ще те държим в течение за нашите намерения.
Гоблин и Едноокия ми помогнаха да стана от стола и ме настаниха на носилката. Могаба не каза нищо повече, а аз не се сещах за нещо, което да ми се иска да му кажа. Другите Нар стояха неловко и ни гледаха как си тръгваме.
— Това за какво беше? — попитах, когато вече бяхме далече от тях. — Очаквах крясъци и заплахи.
— Май те баламосваше — рече Гоблин.
— Докато решаваше дали да те убие — додаде весело Едноокия.
— О, това много ме окуражи.
— И той взе решението, Мъргън. И не избра онази възможност, която ти се иска да чуеш. Време е да почнеш много да внимаваш.
Успяхме да се приберем цели и невредими.
64
— Не си правете труда да ме влачите догоре, докато не разберем какво иска чичо. — Гоблин и Едноокия бяха в подножието на стълбището към бойниците. Чичо Дой беше горе и гледаше надолу.
— Нямах никакво намерение да влача повече умрелия ти задник накъдето и да било — заяви ми Едноокия. — Доколкото разбрах, това упражнение беше само за маскировка.