Тези думи бяха все така истински, но все пак се зачуди какво ли беше името му.
Какво име би подхождало на мъж с такъв чар и красота? Със сигурност не Хю, Хенри или Едуард. Не, той щеше да притежава име също толкова уникално като мъжа...
Спри да мислиш за това!
Изхвърляйки мъжа от мислите си, тя се присъедини към приятелите си и се насили да се наслади на разговора.
Хенри Плантагенет, крал на Англия, владетел на Нормандия, Анжу и Аквитания, безспорно един от най-могъщите мъже в света, седеше в ъгъла на приемната си и придържаше студена кърпа към главата си.
Слепоочията му пулсираха, сърцето му препускаше от гняв и беше съвсем сигурен, че в следващите няколко минути можеше като нищо да умре от раздразнение.
Ако още един рицар, барон, граф или някой друг влезеше през вратата на стаята му, за да го моли да принуди Страйдър от Блекмор да се омъжи за дъщеря му, щеше да ги убие.
Всички.
Щеше да полудее от гняв и да се спусне върху целия си придворен двор като Смъртта, търсейки само мир от ненаситните хора, твърдо решени да го убият.
– Ето – каза жена му Елеонор, докато му носеше друга студена кърпа и я постави на челото му.
Беше елегантна кралица. Висока, стройна и руса, тя беше обект на завист из целия християнски свят и в моменти като този Хенри си спомняше защо се беше оженил за нея (като се изключеше факта, че имаше контрол върху повече френски земи от френския крал).
Хенри ѝ подаде старата кърпа и се намръщи.
– Какво да направя, Нора? – попита той жена си. – Очевидно нито една дама в кралството не иска да се омъжи, докато Страйдър не си избере булка. Каква глупост е обзела тези жени?
– Ако ти беше жена, Хенри, нямаше да има нужда да питаш това. Мъжът е доста приятен за окото и разполага с по-голямо богатство дори от теб.
Той ѝ изръмжа.
За негов пълен ужас се чу друго почукване.
– Ако е някой друг освен лекарят ми, отпратете го.
Стражите му отвориха вратите, за да му покажат Лайънъл от Съсекс. Те тъкмо щяха да избутат мъжа навън, когато Хенри ги спря.
– Не, той е един от малкото хора, които ние5 сме дори по-благодарни да видим. Освен ако не изрече името на Страйдър от Блекмор, тогава край.
Лайънъл се намръщи. Той пристъпи напред и се поклони ниско, очите му не се отместиха от главата на Хенри, където стоеше кърпата.
– Болка ли имате, господарю?
– Да, но ние се опитваме да решим коя ни поразява повече. Тази в главата ни, или онази в нашия...
– Хенри! – рязко възкликна Елеонор.
– Врат – дрезгаво продължи той. – Щях да кажа „врат”.
Кралицата му хвърли невярващ поглед.
Лайънъл пристъпи напред, за да целуне ръката ѝ, преди Елеонор да седне на стола до Хенри.
Кралят загледа как старият му приятел започва да кръстосва в откритото пространство между стола му и вратите. Знаеше какво дразни Лайънъл.
– Тя не е решила?
– Решила? Не, Ваше Величество. Тя няма да се съгласи на никой. Има някаква глупава идея, че е учител и иска да отвори училище.
Хенри изстена на това. Лейди Роуина беше наследница, чието богатство не се изразяваше само в монети. Привлекателността ѝ се основаваше на факта, че тя бе наследница практически на цяла южна Англия. Който ѝ да се оженеше за нея, щеше да контролира границата на кралството му и да разделя северната част на Англия от земите му във Франция.
С всички проблеми, които имаше с Филип от Франция, последното нещо, което можеше да си позволи, беше тази земя да стане притежание на някой, който е дори малко по-приятелски настроен към него. В грешните ръце тази земя щеше да доведе до края на неговата монархия.
– Какво не беше наред с лорд Ансли?
– Той, както всички други, е посветен в рицарство. Тя каза, че няма да обърне внимание на рицар.
– Тогава я принуди! – рязко отсече Хенри.
Лайънъл въздъхна.
– Иска ми се да беше толкова просто, Ваше Величество. Последния път, когато се опитах насила да я омъжа, тя избяга на Континента и не се върна, докато не се съгласих да забравя плановете си за нея. Изпратих повече от четиридесет мъже да я намерят и не успях. Тя се върна само защото подписах документ, че се кълна да ѝ оставя правото да откаже на всеки мъж, който предложа за неин съпруг.
Елеонор се засмя.
Двамата мъже погледнаха към нея.
– Извинете ме, господа – каза тя, усмихвайки се. – Трябва да призная, че се възхищавам от смелостта на момичето и средствата ѝ.
– Ще се възхищаваш ли, когато Филип седне на нашия трон?
Тя стана сериозна незабавно.
– Успокои се, Хенри.
Лайънъл прокара обезсърчено ръка през посивяващата си кафява коса.