Без да споменаваме панталоните му…
– Взех къдрица от косата на лорд Страйдър! – изпищя една жена и припадна.
Другите я прекрачиха, докато една се опита да задигне къдрицата от косата му от хватката на падналата жена. „Припадналата” бързо я ухапа и след това избяга с трофея си.
Това беше само началото на безумието, докато останалите жени се опитваха да вземат собствени частици от плътта му.
Страйдър не искаше да нарани нито една от жените, но да се освободи от тях без насилие, се оказа почти невъзможно.
– Дами, дами! – изгърмя висок мъжки глас. – Моля ви, дайте момент на негова светлост, който има нужда да изповяда множеството грехове, които е извършил.
Страйдър отправи рядка усмивка, когато разпозна тежкия акцент в гласа на Кристиан от Акра. Бяха минали три години от нощта, в която беше имал удоволствието да види за последно стария си приятел.
Дамите се нацупиха едновременно, докато отстъпваха назад и правеха място за мъжа, който беше облечен в черно монашеско, грубо тъкано, облекло.
Но когато погледнаха високата, мускулеста фигура на Кристиан, лицата им се оживиха значително.
– Колко жалко, че е монах – каза една от жените, по-скоро високо.
– Да – съгласи се друга.
Колко малко знаеха те – нямаше никакви свещени клетви, които да обвързват русия мъж сред тях. Кристиан носеше монашески дрехи, за да запази в тайна самоличността си.
Беше очевидно от шпорите, които се подаваха от време на време изпод черния подгъв, който се влачеше по земята, и по черната качулка, която беше преметнал върху главата си, за да прикрие липсата на тонзура3. Това не беше духовник, а един от най-добрите рицари, които Страйдър беше виждал някога.
Без да споменаваме, че в родината на майка му – Византия, Кристиан от Акра беше принц от кралско потекло, който беше само на една крачка от трона.
– Абате – поздрави го Страйдър, докато разтърсваше предложената от Кристиан ръка. – Твърде много време мина.
– Да – съгласи се той, сграбчи здраво дланта му и го потупа по рамото. – Наистина е така. Но изглежда нещата не са се променили много за теб.
Синият поглед на Кристиан премина през жените, които все още не изглеждаха склонни да ги оставят.
Страйдър въздъхна уморено.
– Истина е, самата истина.
– Отче? – повика го една от жените.
Беше апетитна брюнетка със сочни извивки. Откритата покана на лицето ѝ показваше, че ако Кристиан се съгласеше, на сутринта и двамата щяха да имат нужда от свещеник за изповед.
– Мога ли да се изповядам по-късно?
Лукав поглед проблесна в очите на Абата. Страйдър можеше да види как внимателно обмисля отговора си.
Когато проговори, думите му бяха точно каквито очакваше Страйдър. Кристиан може и да беше варварин в сегашните си вярвания, но все още проявяваше достатъчно уважение към духовенството, което го беше отгледало и никога не би посрамил репутацията им, като приеме поканата на жена, докато носи свещено облекло.
– Да, милейди. Казаха ми, че местният свещеник има няколко служби.
Лицето ѝ посърна от разочарование.
– Ако вие, дами, ни извините…
Кристиан проправи път извън групата към ярко оцветените палатки, които рицарите бяха разпънали на хълма извън стените на замъка.
Повече от триста рицари бяха дръзнали да дойдат до Хексъм за игрите, продължаващи месец, провеждани всяка есен. За разлика от другите рицари, той не беше пристигнал тук в търсене на слава или богатство… имаше повече от достатъчно и от двете. Беше в Хексъм по заповед на краля, за да може последният да държи под око Страйдър, който беше претърпял няколко „злополуки“ напоследък. Наистина някой го искаше мъртъв по възможно най-неприятния начин и докато не намереха кой, Хенри желаеше да пази Блекмор на родна земя.
Погледна през рамо, за да е сигурен, че нито една от дамите не ги следва. Макар жените да гледаха с копнеж в тяхна посока, за щастие, бяха останали назад.
– Какво те води насам? – попита Страйдър Кристиан.
Изражението на приятеля му беше мрачно, докато изкачваха хълма.
– Опасявам се, че идвам с лоши новини. Лизандър от Марсилия беше убит.
Блекмор спря рязко при новината. Лизандър от Марсилия беше един от мъжете, които бяха затворени в Утремер. Веднага след като Братството го беше освободило, Страйдър лично го беше изпратил в Шотландия, за да служи в домакинството на приятел.
– Как е възможно това?
– Бил е измъчван и убит – обясни Кристиан, а гласът му съдържаше цялата ярост, която изпитваше Страйдър.
– Кой би посмял да направи нещо такова?