– Благодаря ви, милейди – каза той, докато тя загръщаше краищата, след което върна нещата в кутията му.
– За мен беше удоволствие. – Докато връщаше кутията в сандъка, тя спря. – Не си донесох лютнята.
Погледът на Страйдър се насочи към големия сандък до леглото му. Там държеше личните си вещи и вътре, завита в калъфа си, беше лютнята, която не бе виждал от смъртта на майка си.
Беше замлъкнала същия ден.
– Аз имам една.
Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре.
Лицето на Роуина показваше същата изненада, каквато той чувстваше. Не знаеше защо ѝ предложи най-ценната награда на майка си.
Страйдър стана бавно и тръгна към сандъка си. Вдигна капака и намери семейния меч, дрехите си и други неща, които докосваше почти всеки ден.
Но калъфът на дъното...
Беше също толкова чист, колкото в денят, в който го беше поставил там, където бе защитен от дрехите му.
Роуина пристъпи напред и загледа Страйдър отблизо. Имаше толкова тъга във въздуха около него, когато издърпа бляскав черен калъф от дъното на сандъка си.
Внезапно тя разбра.
– Била е на майка ти?
Той кимна.
– Мога да отида и да взема моята. Само...
– Не, Роуина. Всички ние трябва да се изправим срещу миналото си в даден момент. Ако съм принуден да призова духа ѝ, тогава нека не се измъкваме.
Тя се намръщи, без да е сигурна какво има предвид.
Той пое дълбоко дъх, докато отваряше калъфа, за да покаже една от най-изящно изработените лютни, които тя беше виждала някога.
– Красива е.
Страйдър кимна.
– Баща ми ѝ я подарил, когато му казала, че е бременна с мен. Изпратил да я вземат от Париж.
За нейна изненада, Страйдър ѝ я подаде. Роуина я задържа с уважение. Нямаше нито една драскотина или петно на повърхността ѝ. Беше очевидно, че майка му се е грижила много за нея.
– Защо я държиш при себе си?
– Това и пръстенът ѝ са единственото, което имам от нея. Тя може и да не е била добра съпруга, но беше чудесна майка. Красива дама, която вярваше в любовната поезия от двора на Елеонор, която казваше, че истинската любов никога не може да бъде намерена в брака.
Погледът му срещна нейния и студенината там я накара да потрепери.
– Не вярвам в това – отвърна честно Роуина. – Мисля, че любовта се намира, там където най-малко я очакваме. Най-голямото желание на баща ми за мен, беше само да се омъжа за мъжа, когото обичам. Често казваше, че никоя женитба не трябва да се прави по друга причина. Наистина Андре Свещеникът, който понякога пътува с Елеонор казва същото. Той вярва, че любовта трябва да бъде само в границите на брака.
– И твоите песни ли казват това?
– Да. Пиша за хора, които се изправят заедно срещу големи несправедливости, така че да може да изживеят живота си в благословия.
– Тогава попей ми, Роуина. Нека да чуя песен за щастлива двойка, която живее в оковите на клетвите си. Не искам никаква измама или предателство.
Страйдър говореше от сърце и това докосна нейното по начин, за който не беше мислила за възможен.
Кимайки, тя взе лютнята му, занесе я до стола до бюрото му и седна, за да я настрои.
Страйдър слушаше как връща лютнята на майка му към живот. Би си помислил, че досега струните ѝ са изгнили, но беше тест към уменията на Роуина и нежното ѝ докосване, че не се скъсаха, докато свиреше на тях.
Наистина тя извличаше нежни звуци. И тогава запя, гласът ѝ съдържаше цялата музика на рая. Дрюс беше прав. Със сигурност нямаше небесен хор, който можеше да надмине уменията ѝ.
Запя му за соколар и доячка, които били клети и все пак намерили любов и се оженили.
Когато тя приключи, постояха в мълчание.
– Соколар – тихо отбеляза той, мислейки над приказката ѝ, докато седеше на стола срещу нея. – Значи не мислиш, че благородниците могат да се оженят по любов?
– Вярвам. Просто никога не съм ставала свидетел на това.
Мислите на Страйдър се насочиха към приятеля му Саймън от Рейвънсууд и жена му, Кена.
– Аз съм. Красиво е да видиш двама души, които са заедно, които по-скоро биха умрели, отколкото да живеят разделени.
Роуина въздъхна тъжно.
– Бих дала всичко, за да почувствам това.
Страйдър кимна и намери за странно, че го обсъждаха, след като никога не бе говорил на глас за подобни работи.
– И в какъв мъж би се влюбила, Роуина?
Тя дръпна лениво една струна, докато обмисляше въпроса.
– Такъв, който е нежен. Честен, разбира се. И трябва да ме кара да се смея.
Списъкът ѝ го изненада.
– Нямаш ли физически изисквания?
– Не, наистина не. Това, което е вътре в мъжа, е важно за мен – тя погледна към него. – А ти? Какъв тип жена може да спечели сърцето на графа на Блекмор?