– Престанете! – намеси се Назир, прекъсвайки всички. – По-късно ще търсим виновника, но за начало забравяме, че точно сега Страйдър е заключен в каменна килия.
Роуина наблюдаваше как едно по едно лицата им пребледнява от осъзнаването на факта.
Години наред са били заключени в такова място и измъчвани.
– Аз ще отида при него – каза без колебание Роуина.
– Той се нуждае от мъжете си – оспори остро Свен.
Тя го погледна насмешливо.
– Те няма да позволят някой от мъжете му да го види – напомни тя на рицаря. Погледна към Назир и Зенобия. – Нито е много вероятно да му позволят непознати посетители. Аз мога да убедя кралицата да принуди стражата да ме пуснат да го видя.
– Тя има право – каза Назир. – Изглежда, кралицата я обича много.
Роуина забеляза незабавното уважение върху лицето на Зенобия.
– Да – съгласи се Кристиан, – тя може да остане с него, докато ние продължим да търсим убиеца.
Роуина ги остави и се отправи обратно към Елеонор, която изглеждаше сякаш е готова сама да удари една в друга няколко глави.
– Ваше Величество? – повика я тя, привличайки вниманието на кралицата към себе си. – Може ли да посетя лорд Страйдър, докато е задържан?
Елеонор наведе глава, докато обмисляше мотивите на Роуина.
– Защо искаш да направиш нещо такова?
– Притеснена съм за рицаря и се съмнявам, че стражата ще вземе под внимание грижата за него.
Знаеща усмивка изви устните на кралицата. Изглеждаше много доволна от предаността на Роуина към приятеля ѝ.
– Да, дете. Ела, да видим как се справя той.
Роуина последва кралицата, когато Елеонор се отправи по пътя към и през замъка. Те се отправиха към тясното спираловидно стълбище, което водеше надолу към тъмницата, дълбоко към основите. Беше тъмно и мрачно. Стените не бяха боядисани и отразяваха светлината от факлите и свещите, които хвърляха зли, изопачени сенки върху тях. Сенки, които я караха да потрепери.
Сякаш водеше към пъкъла на дявола. Не беше учудващо, че Страйдър се беше борил толкова срещу това да бъде задържан.
– Той е виновен – казваше мъж, когато пътят им ги отведе към по-долното ниво. Гласът му звучеше зловещо в тишината. – Според мен тълпата ще го обеси преди Хенри да...
Друг рицар направи оскърбителен, отекващ звук в знак на несъгласие.
– Хенри никога няма да позволи един от фаворитите му да се залюлее на бесилото. Ще намери начин да го освободи. Помни ми думите.
– Не и ако братът на Сирил постигне своето – проговори отново първият страж. – Чух, че ще плати сто монети на мъжа, който промуши кинжал между ребрата на графа.
Роуина беше ужасена от почти веселата им размяна на реплики.
– Какво става тук? – попита рязко Елеонор, когато влязоха в малката стая, където беше събрана стражата.
Мъжете варираха от среден до голям ръст и напомняха на Роуина издигащите се гаргойли, които беше виждала на френските катедрали по време на посещението си в Париж преди три години.
– Ваше Величество! – всички се изправиха рязко заедно, след което се поклониха пред Елеонор.
– Простете ни, Ваша милост – каза онзи, който, изглежда, ръководеше останалите. – Нямахме лоши намерения.
Елеонор присви по царски очи към тях. Беше очевидно, че кралицата ни най-малко не е заблудена от раболепието им. Тя се обърна към Роуина и я посочи с кралско махване на ръката си.
– Лейди Роуина иска да поговори с лорд Страйдър. Отворете вратата и я пуснете.
Капитанът проговори силно.
– Той не трябва...
– Да не сте глух? – попита Елеонор със студен, надменен поглед, който предизвикваше мъжа да каже още една дума.
Стражът затвори уста и поклати глава. Той се забърза да изпълни желанията на кралицата.
Роуина пое облекчено дъх.
– Искате ли нещо? – попита Елеонор, когато Роуина тръгна след стража.
Тя спря, докато обмисляше Страйдър и в какво състояние е най-вероятно да го държат там. Никога преди не беше влизала в килия, но съдейки по това, което беше видяла досега, сигурно бе далеч от приятно.
– Бих искала някой да донесе лютнята ми, Ваше Величество. Също така одеяла и възглавници, за да предоставя повече удобства на Негова светлост.
– Ще се погрижа за това.
Роуина направи реверанс и предаде признателността си, преди да последва стража, който я поведе към солидна врата в края на къс коридор.
Той отключи вратата, отвори я бързо и я изблъска вътре.
Роуина подскочи, когато вратата се затръшна зад нея. Стаята наистина беше малка и тясна. Вероятно не беше повече от два и половина квадратни метра. Имаше старо, разнебитено легло в единия ъгъл с парцаливо одеяло и единствената светлина идваше от прозореца, разположен високо над пода, който пропускаше минимална слънчева светлина. Без съмнение Страйдър щеше да бъде изцяло на тъмно с настъпването на нощта. На стените нямаше място за факли, нито някакъв знак за свещ или свещник.