– Но, Ваше Величество, лорд Страйдър ще умре в тази килия сам. Не може да го затворите.
– Той няма да умре, Роуина – възрази Хенри, сякаш тя беше идиотско дете, което не знаеше нищо за света. – Може да имаш вяра в това. Сега, ако ни извиниш, имаме други по-належащи дела.
Роуина искаше да спори, но не посмя. Никой не спореше с краля. Поне не за дълго.
Въздъхвайки, тя събра полите си и се запъти извън приемните помещения на краля без истинска посока наум.
Какво щеше да прави сега?
Беше дала думата си и я болеше много, че не може да я спази. Дори нещо повече, болеше я, че никой не е със Страйдър там. Никой, който да му даде утеха и да го разсейва.
Проклет да е кралят и заслепението му!
Докато минаваше през залите на замъка, всички клюкарстваха за арестуването на Страйдър. Неговата вина.
– Той е син на баща си...
Думите бяха повтаряни отново и отново от повече хора, отколкото можеше да преброи. Само тя знаеше истината. Той не беше син на баща си. Но знанието само щеше да му навреди повече.
Търсейки спокойствие от глупавите им теории и жестокост, тя се отправи към единственото място, където знаеше, че няма да чуе подобни думи.
Палатката на Страйдър.
Най-малкото там щеше да бъде сама или с други, които знаеха истината за нещата. Нямаше да има никой, който обвинява графа в убийство. Вместо това те щяха да се опитат да го оневинят.
Роуина забеляза, че няколко от рицарите завъртяха глава, когато тя мина през зоната с палатките им. Няколко от тях гледаха открито към нея особено когато осъзнаха накъде се е запътила.
Без съмнение си мислеха, че е скроила номер на Страйдър с убийствата. Беше обвинявана и в по-лоши неща. Не че наистина я беше грижа какво мислеха за особата ѝ. Само свободата на Страйдър имаше значение за нея.
Достигайки палатката му, тя тихо прекрачи вътре. Кит вече беше там, седеше мълчаливо пред писалището на Страйдър, ръцете му бяха здраво стиснати в скута. Изглеждаше толкова невероятно уморен и тъжен. Кичур от черната му коса падаше отпред сякаш я беше дърпал силно от чувство на безсилие. Дрехите му бяха смачкани, което беше рядкост за него. Обикновено се стараеше туниката и връхната му дреха да са внимателно подбрани.
– Кит?
Той подскочи при ниския ѝ тон и се обърна в стола, за да застане с лице към нея.
– Роуина – въздъхна той. – Не те чух да влизаш.
– Добре ли си?
Той кимна, след това поклати глава.
– Притеснявам се за брат ми.
– Аз също – тя прекоси разстоянието между тях и застана близо до него. Постави ръка на рамото му, мъчейки се да му даде утеха. – Трябва да призная, че съм по-скоро изненадана да те открия тук.
– Това е единственото място, където мога да намеря спокойствие. Кълна се, че ако чуя още един човек да злослови за брат ми...
Тя кимна разбиращо.
– Дойдох поради същата причина.
Кит стана и ѝ предложи стола си. Тя се усмихна на жеста, докато заемаше освободеното място. Той винаги се държеше като джентълмен.
– Къде са другите? – попита тя.
– Търсят убиеца.
Той прокара пръсти през косата си, сякаш осъзнаваше, че някак я е разбъркал.
– Имат ли някаква идея?
– Не. Знам, че няма да намерят асасина. Тук си имаме работа със зла сила. Мога да го почувствам.
– Звучиш като Зенобия.
– Някой каза ли името ми?
И двамата погледнаха към входа, за да видят как Зенобия влиза. Кит бързо изказа извиненията си и напусна.
Зенобия се намръщи на бързото му излизане.
– Защо всеки път тича, когато съм наблизо?
Роуина сви рамене.
– Кит е по-скоро срамежлив с повечето хора.
– Хм... – Зенобия се намръщи, докато вървеше, за да седне на стола от другия край на писалището срещу Роуина.
– И така, как върви търсенето?
Зенобия въздъхна уморено.
– Също като Назир, винаги е обезсърчаващо. Никой не знае нищо с изключение на това, че някой, носещ наметало като това на Страйдър, е напуснал палатката. Отново.
Зенобия стана и отвори едно от чекмеджетата на писалището на Страйдър.
– Къде е бележката, която си намерила в тентата на Сирил?
– Онази на арабски?
Зенобия продължи да отваря чекмеджетата.
– Да. Беше у Страйдър миналата нощ, когато бяхме тук и обсъждахме смъртта на Сирил.
Двете жени претърсиха писалището, но не намериха нищо.
– Може би един от мъжете я е взел? – попита Роуина с надежда.
Зенобия се намръщи още повече.
– Може би. Но не мога да си представя защо. Аз самата видях Страйдър да я пъха в писалището точно преди да излезем.
Лошо чувство обхвана Роуина, когато си спомни скъсаната туника на Страйдър.
– Мислиш ли, че убиецът може да я е взел?
Очите на Зенобия отразяваха ужаса, който Роуина чувстваше.