Свен въздъхна.
– Добре, ако не можем да убием Деймиън...
– Нека да говоря с него – каза Роуина, прекъсвайки Свен.
– Колко добре го познаваш? – попита Кристиан.
– Не много добре, но сме представяни няколко пъти преди.
– Защо ще те послуша? – попита Зенобия.
Обезсърчена, Роуина погледна всеки един от тях.
– Готова съм да чуя всяка една идея, която всеки един има и която не включва убийство. Някой може ли да измисли нещо по-добро?
– Аз гласувам за предложението на Кит – каза Вал с груб тон.
Свен побутна с лакът много по-едрия рицар.
– Много добре тогава, Роуина, ти си нашата единствена надежда. Ако не успееш да разубедиш Деймиън от това, да вземе участие в процеса утре, тогава Страйдър ще умре.
Пълното бреме на това изявление легна тежко на раменете ѝ.
Всичко сега зависеше от нея.
Като кимна, тя напусна групата и се отправи към замъка, но докато вървеше, осъзна нещо.
Това беше тежестта на отговорността, с която Страйдър беше живял от младостта си. Той беше предводител на Братството. Техните животи са били в ръцете му и до някаква степен все още беше така.
Това беше ужасяващо бреме, което той носеше с грация.
И в този момент тя осъзна нещо още по-плашещо: тя обичаше Страйдър от Блекмор.
Рицар. Негодник. Герой.
И щеше да направи всичко, за да го види на свобода извън затвора му.
Глава 11
Да се види с Деймиън Сейнт Сиър се оказа много по-сложно от това да се срещне с краля.
Покоите му бяха точно до тези на краля и кралицата. Всъщност той беше пътувал от Хексъм до тук в тяхната царствена компания и почти изцяло се беше усамотил от пристигането им.
За разлика от останалите благородници, той никога не ядеше в голямата зала нито пък дръзваше да тренира навън с останалите рицари. Неговото време на арената беше запазено за съмване или по зазоряване само с най-прославените от наставниците и в тези периоди не беше позволено на никой друг рицар да се доближава близо до арената.
Това я накара да се чуди как Свен изобщо беше зърнал страните на мъжа особено след като принцът носеше позлатена маска върху горната част на лицето си. Никога не беше виждан без цялото наметало, дори в средата на лятото, с вдигната качулка, за да покрие маската.
Не че тя знаеше как изглежда тази маска. Само беше чувала другите придворни да клюкарстват за нея. Много твърдяха, че е бил изгорен като младеж и се опитваше да скрие тези белези. Други казваха, че е обезобразен по рождение и че никой никога не беше зървал истинското му лице или коса.
Но ако Свен беше прав за надписите...
– Той ще ви приеме, милейди.
Роуина изпусна облекчено дъх, когато прислужникът му отстъпи назад и отвори врата, за да я пропусне в частните покои на принца.
Нервна и несигурна, тя влезе бавно в стаята. Беше богато украсена с бургундскочервени завеси по стените, махагонови столове, покрити с плюшени тъмносини възглавници. Имаше затворена врата от дясната ѝ страна, която без съмнение водеше от тази стая към спалнята.
Деймиън стоеше с гръб към нея и гледаше през ъгловия прозорец. Беше висок мъж. Такъв със заплашителен размер.
– Роуина де Витри – той произнесе името ѝ с глас, който беше копринен и спокоен. Дълбок и изтънчен. – Какво води прочутата Дама на любовта в скромното присъствие на мъж като мен?
Тя преглътна и си пожела да знаеше повече за благородника пред нея. Но всъщност едва се носеха няколко клюки за него, и това говореше много за огромното влияние на семейството му.
И за силата на Деймиън.
– Идвам да ви поискам услуга, милорд.
Тогава той се обърна към нея. Роуина не можеше да види нищо от лицето или формата му. Плътното му наметало напълно го скриваше от нея. Дори ръцете му бяха покрити с тъмносиви ръкавици.
Имаше нещо толкова внушително в присъствието му, че я побиха тръпки.
– И каква е тази услуга, която ще искате от мен, милейди?
– Ще се биете със Страйдър от Блекмор...
Той изсъска с толкова омраза, че я накара да подскочи и успя да прекъсне думите ѝ незабавно.
– Простете ми, Роуина. Може ли да ви наричам Роуина?
Сърцето ѝ биеше бясно, тя кимна.
Той се придвижи и застана точно пред нея, така че се извисяваше над крехката ѝ фигура. Тя имаше чувството, че той го направи само за да я сплаши и това беше проработило по-добре, отколкото ѝ се нравеше.
Деймиън повдигна облечената си в ръкавица ръка към брадичката ѝ и повдигна главата ѝ така, че тя едва виждаше очертанията, скрити зад гънките на наметалото му.
– Толкова си красива – въздъхна той. – Мога да видя защо те е взел.