Хенри кимна в знам на съгласие.
– Наистина, лорд Страйдър. Вие доказахте вашата милост. Нека никой друг не поставя под въпрос вашата вина в убийствата. Освободете братовчед ни и ни позволете да видим, че ще се погрижат за него.
Нямаше нужда. В момента, в който Страйдър махна крака си, Деймиън стана на крака и нападна графа.
Хенри заповяда на хората си да ги разтърват.
– Това не е приключило – изръмжа Деймиън, докато хората на Хенри го издърпваха настрани.
Страйдър пое накъсано дъх, докато Роуина бързаше към него. Сърцето ѝ препускаше, тя искаше да се хвърли в прегръдката му и да го целува навсякъде по лицето му, докато и двамата не паднат на земята. Само знанието, че цяла тълпа от благородници ги наблюдава, я спря.
– Трябва да се погрижат за вас, милорд.
Собствените му мъже и Кит бързо се присъединиха към тях.
– Благодаря на Бог, че дойде на себе си – каза Кристиан, докато прегръщаше набързо Страйдър и го потупваше по гърба. – Боях се, че ще му позволиш да те убие.
Страйдър имаше странен израз върху лицето си, когато се обърна към Кит. Потърси погледа му, сякаш срещаше непознат.
– Нещо не е наред ли? – попита Кит.
– Аз... – Страйдър поклати глава, сякаш за да я проясни. – Имам нужда да бъда отведен обратно в палатката ми.
Всички те наобиколиха Страйдър, защитиха го от шокираната тълпа и го поведоха към покоите му. Но макар всички да бяха облекчени и щастливи, Страйдър изглеждаше далеч от доволен заради победата си.
Роуина и Зенобия си размениха загрижени погледи, докато мъжете поздравяваха Страйдър и се бутаха един друг като игриви деца, които са спечелили победа.
Двете жени изчакаха отвън, докато Кристиан и останалите мъже помогнаха да свалят бронята от Страйдър.
Веднага след като Страйдър се освободи от бронята, грабна чисто парче лен и го задържа към себе си, за да спре потока кръв, докато Кристиан му подаваше бокал с ейл. Приятелите му му задаваха въпроси, но ако трябваше да бъде честен, не чу нито един от тях.
Всичко, което можеше да чуе, бяха обвиненията на Деймиън.
Да чува звука от гласа на Водолея през стените, докато момчето плачеше някой да му помогне.
Тогава видя лицето на Деймиън в деня, в който се бяха сбили.
Кой си мислиш, че си ти, че да ни предвождаш? Аз съм син на крале и съм роден за това.
След смъртта на техния повелител и рицарите му, бяха останали шест от тях, да намерят пътя си от Утремер до Франция. Рейвън, най-младият, беше на тринадесет, но за щастие, беше достатъчно висок, за да мине за по-голямо момче. Останалите бяха две или три години по-големи от Рейвън.
До онзи ден Страйдър искаше да даде юздите на командването на Деймиън, когато го изиска. Но самият той беше твърде млад и суетен, и отказа.
Така че Деймиън ги напусна заедно с още двама, за да търсят собствения си път обратно. Като глупак, Страйдър го беше последвал с Рейвън и Саймън, влачещи се след него, за да ги върнат обратно.
И всички бяха завършили пленени.
Защото беше глупак.
Сега видя онзи ден ясно. Слънцето блестеше над дюните, докато се биеха и бяха пленени. Окървавени и пребити, те бяха накарани да паднат на колене в горещия пясък. Сарацините бяха вързали ръцете им зад гърбовете.
Очите на Деймиън бяха пълни с омраза, докато гледаше Страйдър.
– Не казвай на никого кой си – каза Блекмор през стиснати зъби. – Ако научат за родословието ти, ще те накарат да страдаш за това.
– Ти ревнуваш – изсъска приятелят му. – Аз струвам повече, отколкото десетима като теб.
И така, Деймиън беше оповестил всичките си титли пред присъстващите.
Водачът на сарацините се беше засмял високо, докато говореше на мъжете си на език, който никой от тях не знаеше по онова време. Деймиън беше отведен и хвърлен върху гърба на кон. Той и водачът яздеха, докато останалите трябваше да вървят през пустинята до лагера, където бяха вързани с другите пленени.
Господ и Деймиън само знаеха какво са направили сарацините, за да го накарат да си плати за високомерието. В Европа позицията на Деймиън му гарантираше само най-добрите помещения и грижи. В ръцете на номадска раса, заклела се да унищожи чуждата армия върху земите си, такова знание обикновено гарантираше смърт чрез набучване на кол.
Погледът в очите на Деймиън, когато се бяха били днес, беше казал на Страйдър, че принцът би желал много повече да срещне тази съдба, отколкото онази, която му беше дадена.
– Объркан ли си? – попита Кристиан, когато Страйдър взе чашата от ръцете му и изпи съдържанието ѝ на един дъх.