Елизабет и Джоан спряха до галерията, където много други жени се бяха надвесили над ниската каменна стена, за да шпионират мъжете долу. Залата беше препълнена с хора, ловджийски кучета и музиканти, докато прислугата приготвяше масите за предстоящата вечеря. Отново и отново Роуина чуваше различни жени да възхваляват лорд Страйдър, графа на Блекмор.
– Не е ли косата му толкова черна също като среднощно небе? – въздъхна жена от лявата ѝ страна.
– О, да. А раменете му са много по-широки от тези на когото ѝ да било долу.
– Можеш да кажеш по походката му, че той е мъж, който може да задоволи нуждите на една жена. О, иска ми се да имам шанса сама да открия това.
Роуина дърпаше разсеяно ръкава си, докато търсеше начин да пренебрегне глупавото дърдорене. Костваше ѝ много усилия да не повърне в средата на коридора.
– Чух, че се е заклел никога да не се жени.
Роуина повдигна вежда при неподходящия коментар. Може би мъжът все пак имаше някакъв разум.
– Защо би дал такава клетва? – попита Елизабет.
– Казват, че е прокълнат.
– Прокълнат с вида на хубав дявол и силата на свети Джордж. Искам някой да ме прокълне с такъв мъж!
Неспособна да понесе повече коментарите им, Роуина се запровира кротко покрай тълпата жени и бавно се спусна по стълбите. Нека си отправят влюбени погледи, ако се налага. Тя имаше да прави други неща, като например да намери нещо горчиво, за да премахне наситения сладникав вкус от гърлото си, причинен от коментарите им.
Когато стигна преддверието, млад паж случайно я връхлетя в бързината си да налее още вино за господаря си. Роуина се опита да запази равновесието си, но точно когато се поизправи, едно ловджийско куче пресече пътя ѝ и се оплете в подгъва на роклята ѝ. Тласната напред, тя почувства как пада.
Ахна и потърси начин да остане права. Точно когато си мислеше, че ще се изложи като падне пред всички, някой я улови.
Силни ръце се обвиха здраво около нея и я завъртяха, преди да я задържат близо до мускулест гръден кош.
Роуина погледна нагоре и почувства как челюстта ѝ увисва.
Никога в целия си живот не беше виждала нещо толкова...
Никога.
Сини очи, напрегнати и пронизващи, гледащи от лице на чисто мъжко блаженство. Костваше ѝ много да не се протегне и да прокара ръката си по ясно изразената линия на тази перфектно очертана челюст, да остави издайническата черна набола брада да одраска върховете на пръстите ѝ...
Мъжът беше съвършено прекрасен.
Перфектен.
Притежаваше тази рядка мъжествена красота, която щеше да бъде женствена за всеки, на който му липсваше неговата сурова, естествена мъжественост. Или за всеки, който не притежаваше размерите му.
Беше огромен! Висок и добре сложен, той я придържаше с лекота. Косата му беше по-дълга, отколкото бе модно и намекваше, че този мъж не се съобразява с настоящите вкусове, а веселието в погледа му говореше, че притежава добра, нежна природа.
Докато той продължаваше да я наблюдава очаровано и с интерес, лицето ѝ пламна.
Ако трябваше да се каже истината, това беше най-смущаващата прегръдка. Тя гледаше нагоре към непознатия, а тялото ѝ беше наклонено назад само със силата на ръцете му, които я придържаха. Той я беше обгърнал с топлина и сигурност, а на красивото му лице беше отпечатана смесица от загриженост и забавление.
– Добре ли сте, милейди? – попита той.
Имаше музика в този мъжествен звук. Богат, дълбок бас, който без съмнение отекваше с красота, когато го използваше, за да пее.
Заобикаляше го аура от опасност, която загатваше, че не следва ничии правила освен своите собствени. Аура, подсказваща, че притежава мрачна, зловеща страна, която би била плашеща, ако не беше смекчена от чувството за хумор, което излъчваше. Това бе странно противоречие, което я омайваше.
Вълнистата му черна коса се носеше над раменете му и щом се усмихна, тя видя трапчинки, които прорязваха дълбоко страните му.
Сърцето ѝ препусна, когато я побиха тръпки при вида на тези дяволски трапчинки.
Беше ѝ задал въпрос. Помнеше това, но дори с цената на живота си не можеше да си спомни какво беше казал той. Докато не я остави да стъпи отново на крака.
Огорчена, че не беше помръднала и че беше действала също толкова детински като приятелките си, Роуина почувства още една вълна от изчервяване да се надига по страните ѝ.
В опита си да погледне настрани от смеха в сините му весели очи, погледът ѝ попадна на широките му гърди. Той носеше тясна туника в червено и черно, която се плъзгаше гъвкаво по очертаните му мускули, мускули, които си спомняше прекалено добре как се притискат към нея.