После подът се повдигна или по-скоро те започнаха да потънат в скалата. Обгърна ги непрогледна тъмнина. След много време отново се видя светлина и се озоваха в друга зала. Нещо изфуча във въздуха и Томас усети рязка болка между ребрата. Погледна и видя страховит воин, същество с могъщи рамене и глиганска глава, в яркоцветна метална броня. Съществото изрева, от дългата му зурла затече слюнка, и пак замахна с чудовищната си двойна секира към Томас, който едва успя да я отбие с оръжието си. Пъг извика:
— Пускай!
Томас пусна ръката на Пъг и моментално се почувства отново материален. Човекоглиганът тъкмо нанасяше съкрушителен удар със секирата си. Томас отново парира и се отдръпна, мъчейки се да освободи щита от гърба си. Пъг започна да припява заклинание. Глиганоподобната твар се движеше направо светкавично за такова огромно туловище и Томас можеше само да се отбранява. Но след това валхеру отби поредния удар, парира, замахна и рани съществото. То отстъпи назад и зарева яростно.
Пъг изхвърли напред бавно удължаващо се въже от пулсиращ пушек, който се загърчи като змия. В първите няколко секунди въжето измина само няколко стъпки, но после бързо започна да набира скорост, краят му се изправи като глава на нападаща кобра и пушекът изплющя напред и удари глиганоподобното същество през краката. Пушекът моментално се втвърди, уви се около чудовището и го стегна като в каменни ботуши. Съществото зарева от ярост, но не можеше да се измъкне и Томас бързо го посече.
— Благодаря ти за помощта. Вече започваше да ме дразни.
Пъг се усмихна — приятелят му от детинство в някои отношения изобщо не се бе променил. Знаеше, че Томас рано или късно щеше да посече чудовището, но нямаше смисъл да губят време.
Томас огледа хълбока си и лицето му се сгърчи.
— Тази секира имаше някаква мистична сила, за да ме порази, докато бях безтелесен.
— Рядкост, но се среща — съгласи се Пъг. Томас притвори очи и Пъг видя, че раната започва да зараства. Първо кръвта престана да тече, а после кожата се събра сама. Показа се зачервен издут белег. Той също започна да чезне и най-накрая на мястото му се видя здрава, незасегната плът. Скоро дори златната плетена ризница и белият табард станаха като нови. Пъг беше впечатлен.
Огледаха залата и Пъг каза:
— Някак твърде лесно ми се вижда. Въпреки цялата им свирепост и цялата шумотевица, всички тези капани бяха подозрително жалки.
Томас се потупа по хълбока.
— Хич не бяха жалки, но по принцип съм съгласен. Допускам, че от нас се чака да се възгордеем и да станем жертва на непредпазливостта си.
— Тогава да внимаваме.
— Сега накъде?
Пъг се огледа. От залата извеждаха няколко тунела. А накъде водеха те, не беше ясно. Магът седна на една издатина и каза:
— Ще взема да си пратя напред взора.
Затвори очи и над главата му се появи странна белезникава сфера, която се завъртя бясно и после изфуча в един от тунелите. След няколко мига се върна и влезе в друг. След около час Пъг спря сферата, отвори очи и каза:
— Всички тези тунели се преплитат и свършват тук.
— Значи това място е изолирано? Пъг стана.
— Лабиринт. Капан за нас двамата, нищо повече. Трябва да слезем още надолу.
Стиснаха се за ръце и Пъг отново направи така, че да проникнат надолу през скалната твърд. Движеха се в пълен мрак сякаш цяла вечност и накрая се спуснаха през тавана на огромна пещера. Някъде надолу и далече от тях се виждаше огромно езеро, обкръжено отвсякъде с огнен пръстен, осветяващ пещерата с червено-оранжевото си сияние. Зад огъня, край каменния бряг се полюшваше лодка, явно примамвайки ги да се качат. В средата на езерото смътно се виждаше някакъв остров, на чиито брегове чакаше орда човекоподобни същества, готови за битка — обкръжаваха една-единствена кула, само с една врата на приземния етаж и единичен прозорец на най-горния.
Пъг ги сниши до пода и отново ги направи материални. Томас се взря в горящия кръг и каза:
— Предполагам, че от нас се очаква да си пробием път през огъня, да вземем лодката, избягвайки онова, което сигурно се спотайва под водата, и след това да надвием всички онези воини, само за да влезем в кулата.
— Изглежда, че тъкмо това се очаква — промълви отегчено Пъг, пристъпи до ръба на огъня и продължи: — Но мисля, че…
Описа кръг с ръка, после го повтори. Въздухът в пещерата се размърда, понесе се в кръга, описан от ръката на чародея, и се задвижи по кривината на огромния каменен купол над главите им.
Отначало беше лек полъх, после се усили. Пъг отново заописва кръгове с ръката си, все по-бързо. Вятърът изведнъж набра сила и пламъците заиграха, мятайки из пещерата лудешки светлини и треперливи сенки. Нов жест на Пъг и вятърът задуха още по-бързо и по-свирепо, докато огънят не се отнесе назад. Пламъците запращяха и затрепкаха, сякаш не можеха да удържат на напора на вихъра. Пъг описа още по-голям и широк кръг и водата закипя и от средата на езерото изригнаха белогриви вълни. Ударената като с камшик от вихъра водна повърхност се надигна и се понесе към бреговете на острова. Вълните се усилиха, все по-големи и по-мощни, преобърнаха лодката и тя потъна, огънят изсъска и изгасна, потушен от огромната вълна. Пъг извика нещо и на мястото на огненото зарево пещерата засия от чисто бяла светлина. Сега Пъг завъртя ръката си от рамото като дете, играещо си на вятърна мелница, и воините на острова започнаха да отстъпват под неудържимия напор на вятъра, без да могат да се задържат на крака. Щом нечий ботуш се докоснеше от водата, оттам се надигаше нещо зеленикаво, сграбчваше воина за крака и повличаше пищящата си жертва в езерото. Тази сцена се повтаряше отново и отново и все повече воини попадаха в плен на чудовищните обитатели на езерната шир. Накрая и последната фигура на острова се олюля и рухна във водата, повлечена от онова, което се криеше под побеснялата повърхност на езерото. Пъг плесна с ръце, спря вятъра и рече: