— Да вървим.
Томас приложи способността си и хванати за ръце, двамата прелетяха над водната повърхност до вратата на кулата, бутнаха я навътре и влязоха.
На върха на кулата имаше една-единствена стая, обзаведена само с едно легло и стол до единствения прозорец. На стола седеше мъж, облечен в кафява роба, вързана на кръста с усукана връв и четеше някаква книга. Щом двамата приятели влязоха, той затвори книгата, погледна ги и се усмихна.
— Здравей, Макрос — каза Пъг. А Томас рече:
— Дойдохме да те върнем.
Чародеят се изправи немощно, сякаш беше ранен или много изтощен, олюля се и колебливо пристъпи към двамата. Залитна и Пъг пристъпи да го прихване, но Томас го изпревари и обгърна с ръка Макрос през кръста.
И изведнъж чародеят изрева със странен глас, като лъвски рев, и стисна Томас в кършеща ребрата прегръдка. Вратата се затръшна. За миг Томас изкрещя от непосилна болка, а Макрос го отхвърли със зашеметяваща сила към отсрещната стена. Пъг моментално зареди заклинание, но чародеят бързо пристъпи към него, вдигна го с лекота и го запокити в стената. Пъг се удари толкова силно, че костите му изпукаха, главата му издумтя в камъните и той се срути на пода явно зашеметен.
Томас вече беше скочил на крака и бе извадил меча си. А сетне в миг чародеят изчезна и на негово място се появи същество с кошмарен вид. Виждаха се само очертанията му. Беше високо седем стъпки и два пъти по-тежко от Томас, с огромни криле, изпънати нагоре. Като се размърда, на главата му се видяха два изкривени рога и две огромни щръкнали уши. Безлика и сякаш изсечена от черен въглен маска изгледа валхеру с блестящите си рубинени очи. Съществото бе загърнато в пушлив мрак и от очите и от устата му излизаше червено-оранжево сияние. Томас замахна с меча си и острието му изсвистя през съществото, без да му причини вреда.
— Жалка твар — стигна до слуха му шепнещ глас. — Нима допускаш, че не съм подготвен да те унищожа?
Томас приклекна, стиснал меча си, изгледа съществото с присвити очи изпод златния шлем и попита:
— Що за същество си ти? Шепнещият глас отвърна:
— Аз ли, войнико? Аз съм чедо на пустошта. Брат съм на духа и призрака. Аз съм господарят на ужаса. — Със смайваща бързина съществото се протегна, сграбчи щита на Томас, смачка го и го запокити настрани. Томас замахна, но чудовището стисна ръката му с меча за китката и Томас зави от болка. — Призван съм тук, за да сложа край на съществуването ви — изхриптя загърнатото в сянка същество, после дръпна ръката на Томас и я откъсна от рамото. Швирна кръв и Томас рухна на каменния под и запищя от неистова болка.
— Разочарован съм — рече съществото. — Предупредиха ме, че трябва да се боя от теб. Но ти се оказа едно нищо.
Лицето на Томас бе пребледняло и плувнало в пот, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.
— Кой… — изхриптя той задъхано. — Кой те е предупредил?
— Ония, които знаят естеството ти, човече жалко. — Ужасът се изправи, стиснал ръката на Томас с меча. — Дори бяха разбрали как ще дойдете тук, вместо да потърсите истинския затвор на чародея.
— Къде е той? — изпъшка Томас на ръба на припадъка. А злото нещо му отвърна със зъл шепот:
— Провалихте се.
Явно на ръба да рухне, Томас се стегна да опази разсъдъка си буден и почти изръмжа:
— Значи просто не знаеш. Въпреки цялата си надутост ти не си нищо повече от слуга. Не знаеш нищо освен това, което ти казва Врагът. — И изсъска с презрение: — Роб!