А ужасът изрева в безумна радост:
— Поставен съм високо! Зная къде е скрит чародеят. Обитава там, където трябваше да очаквате: на онова място, което изглежда най-неподходящо за затвор и следователно е най-вероятното място. Той е в Градината.
Изведнъж Томас скочи на крака и се ухили. Съществото се поколеба, защото ръката, която стискаше, се стопи, стана на дим и изчезна, и веднага след това се появи отново на тялото на Томас, а щитът се разгъна, изправи се с метален трясък, полетя през стаята и се спря в лявата му ръка. Ужасното нещо закрачи към Томас, но войнът в бяло замахна с меча си с ослепителна бързина и този път острието му захапа с ярост и се взриви при сблъсъка с порой от златисти искри и силен съсък. Лютив дим изригна от мястото на удара и съществото изрева от смъртна болка.
— Май не съм единственият, поддал се на дръзка самонадеяност — извика Томас, притискайки чудовището към стената с безмилостен порой от удари. — Нито господарите ти са единствените, способни да сплитат илюзии. Глупава твар, нима не знаеш, че тъкмо аз и моите събратя прогонихме гнусния ти род отвъд пределите на тази вселена? Нима си въобрази, че аз, Томас, наричан също и Ашен-Шугар, ще се уплаша от такива като теб? Аз, който нявга избих Властелините на ужаса?
Съществото се присви от страх и гняв и запищя. А после, с мелодичен звън, във въздуха около съществото с кристално сияние изригнаха кристални камъчета, удължиха се бързо и се сплетоха в дантелена мрежа от прозрачни решетки. Томас се ухили, щом Пъг завърши магичната клетка около черното като непрогледна нощ същество. Пъг се надигна от мястото, където се беше престорил, че е рухнал в несвяст, пристъпи и застана пред съществото, което напразно се опитваше да се протегне през стъклените решетки и моментално се отдръпваше, щом се докоснеше до тях. Чудовището запищя, зави и захриптя със странния си противен глас.
— Какво пък е това? — попита Пъг.
— Господар на ужаса, едно от Неживите. Същество, чуждо на самото ни естество. Произхожда от една странна вселена, в най-отдалечените краища на времето и пространството. Храни се със самата същност на живота, както всички от неговия вид, щом нахлуят в тази вселена. Тревата съхне, щом стъпи по нея. Това е същество на оживялата разруха, отстъпва по сила само на Властелините на ужаса, пред които същества дори като валхеру стъпват предпазливо. Самият факт, че е поставено във Вечния град, доказва колко безразлични са Врагът и Мурмандамус за това каква разруха може да донесе. — Томас замълча и на лицето му се изписа загриженост. — И освен това ме кара да се питам какви ли още чудеса са намесени с този Враг, все още неоткрити и неразбрани от нас… Ти как си?
Пъг опипа гърдите си и отвърна:
— Май съм си счупил ребро. Томас кимна.
— Пак имаш късмет, ако е само това. Прощавай, надявах се да го задържа.
Пъг потръпна и попита:
— Какво да правим с него?
— Бихме могли да го отпратим в неговата вселена, но ще ни отнеме време. Тази клетка колко ще устои?
— Нормално — няколко века — отвърна Пъг. — Но тук — може би вечно.
— Добре — рече Томас и тръгна към вратата.
— Не, господарю! — изрева черното нещо ужасено. — Не ме оставяйте тук! Векове ще се гърча и чезна, докато умра! Ще страдам от непрестанна болка! Дори сега умирам от глад! Пуснете ме и ще ви служа, господарю!
— Можем ли да му се доверим? — попита Пъг.
— Не, естествено — отвърна Томас.
— Мразя да причинявам мъка — каза Пъг.
— Ти винаги си бил твърде милостив — рече Томас и забърза към вратата. Пъг тръгна след него, споходен от врясък и отчаяни проклятия. — Тези същества са най-гибелните сред вселените — добави Томас. — Те са антиживот. Пуснеш ли го, трудно можеш да го спреш. Господарите на ужаса направо са извън контрол. — Във форма ли си да ни върнеш на повърхността?
Пъг опипа наранената си страна и каза:
— Мисля, че ще се справя.
Запя заклинание, хвана ръката на Томас и започнаха да се издигат, станали отново безтелесни, през скалната твърд. В огромната пещерата остана да звучи само самотният нечовешки писък.
— Какво е „Градината“? — попита Пъг.
— Това е едно място, което е част от града, но в същото време е отделено от него — отвърна Томас. — Притвори очи и скоро Риатх се спусна над тях. Качиха се на мощния й гръб и Томас рече: — Риатх, към Градината.
Драконът се понесе в небето и скоро отново се зареяха над странния пейзаж на Вечния град. Нови и нови неземно причудливи сгради се нижеха под тях. В далечината, стига далечината да можеше да се прецени в това невъзможно място, Пъг различи няколко стълба, издигащи се от града. Отначало му се сториха черни, но когато ги приближиха, забеляза, че са прошарени със светли жилки.