— Ела с мен.
— Къде?
— Имам една къща, където можем да останем тази нощ. — И го поведе решително през разсейващото се множество на фолксрада.
Джими погледна Криста.
— Ама той никога не е…
— Бронвин също — отвърна му тя. — Решила е, че ако ще загине утре, поне трябва да познае мъж.
Джими се замисли за миг.
— Е, поне е избрала мило момче. Двамата ще бъдат добри един към друг.
Джими понечи да си тръгне, но Криста го хвана за ръката и го задържа. Той се обърна и видя, че се взира в лицето му.
— Аз също не познавам удоволствията на ложето — промълви Криста.
Джими изведнъж усети, че се изчервява. През цялото време, откакто се познаваха, не бе могъл да остане с момичето насаме. Четиримата прекарваха времето си неразделни, с по малко закачлива страст по тъмните прагове, но момичетата винаги успяваха да държат двамата скуайъри под контрол. И той винаги оставаше с чувството, че всичко е някак като на игра. Сега в настойчивостта й се долавяше нотка на сериозност пред приближаващата ги участ и страст да изживее пълно живота си, макар и за една нощ.
— Аз съм го правил, но само два пъти — призна той. Тя хвана ръката му.
— И аз имам жилище, което можем да използваме.
Докато я следваше, Джими изпита нещо непознато. Изпита усещането за неизбежна смърт и тя бе изсечена релефно върху това страстно желание да се утвърди животът.
По стената притичваха куриери и разнасяха донесения и заповеди. Тактиката на арменгарците беше проста. Изчакваха. С настъпването на зората Мурмандамус излезе пред пълчищата си на бял жребец. Ясно беше, че чака отговора им. Единственият отговор, който получи обаче, беше мълчание.
Арута беше убедил Ги да не предприема нищо. Всеки спечелен час преди щурма бе още един час, приближаващ ги до възможното пристигане на помощ. Ако Мурмандамус се беше надявал, че ще завари вратите отворени, чакаше го разочарование, защото го посрещнаха само безмълвните редици на защитниците на Арменгар по крепостната стена. Най-сетне той тръгна напред и спря по средата между своята армия и стената. И отново с помощта на магическо изкуство гласът му прокънтя ясно за всички.
— О, упорити чеда мои, защо се колебаете? Не се ли посъветвахте? Не проумяхте ли безсмислието на упорството? Какъв, прочие, е отговорът ви?
Отвърна му пълно мълчание. Ги се бе разпоредил никой да не говори по-високо от шепот и всеки, който се изкуси да извика някоя подигравка, да бъде спрян. Не трябваше да има никакъв повод Мурмандамус да заповяда атака дори миг преди да е абсолютно неизбежно. Белият жребец заподскача в кръг.
— Трябва да разбера! — изкрещя Мурмандамус. — Ако отговорът ви не дойде преди да съм се върнал при своята войска, ще ви залеят смърт и огън.
Ги удари с тежката ръкавица по стената.
— Проклет да съм, ако ще чакам още цели пет минути. Катапулти!
И подаде уговорения сигнал за огън. Порой от камъни полетя в дъга и се изсипа около Мурмандамус. Белият жребец бе поразен и рухна, облян в кръв. Мурмандамус се претърколи настрани, изправи се, няколко камъка го улучиха и той пак падна. От стените се надигнаха викове на див възторг.
И заглъхнаха, когато Мурмандамус отново се изправи. Незасегнат, той закрачи към стените, докато влезе в обхвата на лъкометците.
— Отритнахте щедростта ми. Отказвате властта ми. Познайте тогава гибелта!
Стрелците му отвърнаха със залп, но стрелите заотскачаха от моредела, като че ли беше загърнат с някаква невидима защитна черупка. Той посочи с меча си към стената, чу се странен взрив и от острието на меча му изригнаха пурпурни пламъци. Първият удари в ръба на стената и трима стрелци изпищяха от болка и телата им лумнаха в огън. Другите край тях се снишиха зад брустверите, а огнените топки започнаха да бият в стената безспир. Повече щети не последваха, Мурмандамус изрева в див бяс, извърна се към армията си и изкрещя:
— Унищожете ги!
Ги надникна между два бруствера и видя, че моределът закрачи назад, докато пълчищата му се понесоха по равнината покрай него.
Бойните машини започнаха да стрелят и се посипа дъжд, сеещ гибел. Връхлитащите пълчища обаче не се поколебаха и приближиха стените. Ровът беше задръстен с останки от платформи от предните щурмове и над водата се плъзнаха нови дървени площадки, издигнаха се нови стълби и щурмуващите се закатериха нагоре.
Напред се затичаха гиганти, тласкащи чудновати кутии, по десет стъпки дълги и също толкова високи. Търкаляха се върху платформи на колела, с дълги колове, стърчащи напред и назад, и подскачаха върху грубия каменист терен и телата на загиналите. Когато се доближиха до стената, се задействаха някакви механизми и коловете под кутиите се задвижиха и ги надигнаха до ръба на стената. Изведнъж челните страни на кутиите се отвориха напред, превръщайки се в площадки, и от тях се изсипаха таласъми, които наскачаха по стената на Арменгар, а от кутиите се спуснаха въжени стълби, за да могат по тях да се покатерят нови нашественици. Тази тактика се повтори на много места по стената, така че скоро пълчища от моредели, таласъми и троли влязоха в кървав ръкопашен бой със защитниците на града.