Докато тежките дървени крила се прибираха, Амос продължи да брои оцелелите:
— Трима… двама… — Последните двама ездачи паднаха посечени, без да успеят да стигнат вратите.
И изведнъж отгоре се разнесе тътенът на стрелящите катапулти и миг след това въздухът се изпълни с писъците на умиращи моредели.
— Поне си платиха, кучите му синове — възкликна Амос. — С очите си видях да падат поне четирима от главатарите им, за двама съм сигурен, че пукнаха! Но защо не използва магия това копеле? Ей това не мога да си обясня. Можеше много лесно да ни спипа, нали?
Арута кимна. И на него му беше чудно. Подаде юздите на коня си на едно момче, пратено да се погрижи за животните, и бързо се качи по стъпалата към командния пост на Ги.
— Проклет да съм! — посрещна го ругатнята на протектора. Пред очите му, долу пред вратите няколко проснати на земята трупа в черни ризници се надигнаха с гърчове и се затичаха към вражеския лагер вдървено — изглеждаха така, все едно изобщо не са пострадали.
— Когато ми разказа за тия… — почна Ги.
— Не ми повярва — довърши Арута. — Знам. Човек трябва да го види, за да го разбере.
— Как ги убивате?
— С огън, с магия или като им изтръгнеш сърцата. Иначе даже да си ги разчленил, се събират и стават още по-силни. По друг начин не можеш да ги спреш.
— Никога не съм споделял възхитата на баща ти към магическите неща, Арута, но сега бих дал половината си херцогство — бившото ми херцогство — за един надарен чародей — каза Ги.
Арута се замисли, после каза:
— Нещо тук ме тревожи. Малко разбирам от тези неща, но изглежда, че Мурмандамус, въпреки цялата си мощ, почти не се опитва да ни затрудни. Пъг — един чародей, когото познавам — ми е разказвал за неща, които е правил, и те… те далеч надминават всичко, което видях досега. Струва ми се, че Пъг просто би могъл да отвори портите на крепостта, ако реши.
— Нищо не разбирам от тези работи — призна Ги.
— Възможно е този мръсник просто да не иска армията му да разчита прекалено на самия него. — каза Амос. — Ги и Арута го изгледаха с любопитство и той поясни: — Може да е въпрос на морал.
Ги поклати глава.
— Не знам защо, но ми се струва, че е по-сложно.
Арута се беше загледал към вражеския лагер, където цареше суматоха.
— Каквото и да е, най-вероятно ще го разберем скоро.
— Вече минаха две седмици, откакто брат ти тръгна — каза Амос. — Ако всичко е минало добре, би трябвало днес да е в Камен връх.
— Да, ако всичко е минало добре — каза Арута.
Мартин стоеше, притиснал гръб във влажния гранит. Скърцането на ботуши горе по скалите му подсказваше, че преследвачите търсят следите му. Държеше лъка пред себе си и гледаше скъсаната тетива. Имаше си още една в торбата, но нямаше време да я смени. Ако го откриеха, щеше да захвърли лъка и да извади сабята.
Дишаше бавно и се стараеше да запази спокойствие. И се чудеше дали съдбата е проявила благосклонност към Бару и Лаури. Преди два дни се бяха добрали като че ли до същинските Ябонски хълмове. Никакви следи от преследвачи не бяха забелязали до този ден, но малко след изгрев слънце ги засече един патрул конници на Мурмандамус. Бяха се спасили, като се покатериха по скалите встрани от пътеката, но моределите слязоха от конете и ги подгониха. За лош късмет, Мартин и другите се оказаха от двете страни на пътеката и Лаури и Бару побягнаха на юг, докато Мартин пое на запад. Можеше само да се надява, че ще проявят достатъчно разум да продължат към Ябон, а на да се опитват да се съберат с него. Мартин погледна слънцето и прецени, че остават само още два часа светло. Ако не го пленяха, докато се стъмни, щеше да се измъкне.
Шумът от ботушите заглъхна и Мартин се закатери на прибежки нагоре. Прецени, че е близо до Камен връх, макар никога досега да не беше се изкачвал към него откъм север. Околността му се струваше смътно позната и ако ги нямаше другите тревоги, щеше да е сигурен, че скоро ще намери джуджетата.
И изведнъж пред него изникна моредел. Без да се колебае, Мартин замахна с лъка и го цапардоса по главата. Изненаданият тъмен брат се олюля и докато се съвземе, херцогът извади сабята си и го довърши.
Бързо се огледа за спътници на моредела. Стори му се, че зърна някакви движещи се сенки в далечината, но не можеше да е сигурен. Забърза се нагоре и спря на един завой. Надникна и видя шест вързани коня. Затича се, метна се на седлото на единия, преряза със сабята си юздите и на другите и ги плесна с плоската страна на оръжието, за да ги накара да побягнат.