Двадесет и седем дни бяха изминали от заминаването на Мартин. Дори и да идваше помощ, вече беше твърде късно.
Джими и Локлир чакаха наблизо, готови да изпълнят длъжността си на куриери. Джими погледна крадешком по-младия си приятел. След смъртта на Бронвин Локлир сякаш бе обладан от зъл демон. Търсеше всяка възможност да влезе в бой, пренебрегвайки изричната заповед да стои настрана, за да може да изпълни дълга си на куриер. На три пъти Джими го беше видял да влиза в бой, когато не се налагаше и можеше да го избегне. Ловкостта му със сабята и бързината му си бяха казали думата и Локлир бе оцелял, но Джими никак не беше сигурен, че ще може да оцелява още дълго, дори и да го иска. Опитал се бе да поговори с Локлир за момичето, но по-младият скуайър беше отказал. Преди да навърши шестнадесет, Джими беше виждал твърде много смърт и разруха. Беше обръгнал. Дори когато си бе помислил, че Анита е мъртва, както и по-късно с Арута, не беше посървал толкова, колкото Локлир сега. Съжаляваше, че не разбира много от тези неща, и искрено се тревожеше за приятеля си.
Ги запресмята мълчаливо мощта на прииждащите пълчища и най-сетне промълви тихо:
— Няма да можем да ги удържим на стената.
— И аз си го помислих — отвърна Арута, През четирите седмици след заминаването на Мартин градът се бе удържал, воините на Арменгар бяха проявили доблест, надминаваща и най-оптимистичните очаквания на принца. Бяха отдали всичко, с което разполагаха, но изтощението най-сетне бе започнало да изцежда резервите На войската. През последната седмица още хиляда воини бяха загинали или излезли от строя и сега бранителите се бяха пръснали твърде рехаво по протежение на стената, за да могат да се противопоставят непълната сила на щурмуващите, а по грижливия начин, с който Мурмандамус водеше щурма, личеше, че този път наистина се кани да реши всичко наведнъж и още този ден. Ги кимна мълчаливо на Амос и старият моряк се обърна към Джими:
— Съобщете на командирите на отряди веднага да започнат трета фаза на евакуацията.
Джими дръпна Локлир, който стоеше сковано, сякаш изпаднал в транс, и го поведе. Момчетата се затичаха по стената да предадат заповедта на командирите и скоро от бойниците започнаха да се отделят по няколко избрани бойци. Слязоха бързо долу и побягнаха към цитаделата.
— Как ще са съставени групите? — попита Арута.
— По един опитен боец, двама въоръжени старци или старици, три по-големи деца, също с оръжие, и по пет по-малки — отвърна Ги.
Арута знаеше, Че след броени минути дузини такива групи ще започнат да се измъкват по дългия тунел от пещерата под града към околните планини. Оттам щяха да поемат на юг, за да потърсят убежище в Ябон. Надяваха се, че по този начин поне част от децата на Арменгар ще бъдат спасени. Боецът във всяка група щеше да я командва й да пази децата с цената на живота си. Освен това им беше заповядано, ако се наложи, да ги убият, но да не позволяват да паднат в плен в ръцете на моределите.
Слънцето бавно се надигна й тръгна по пътя си, безгрижно към очакваната долу битка. Стана пладне, а сигнал за атака все още нямаше. Ги се зачуди:
— Какво чакат още?
Около два часа по-късно в далечината сред вражите пълчища се чу едва доловим за бранителите тътен. Тътенът продължи неспирно около половин час, след което по фронтовата линия заехтяха тръби. Зад вражите редици на яркосиния небесен фон изникнаха странни тъмни силуети. Приличаха на гигантски черни паяци или нещо подобно. Тръгнаха бавно и тържествено през войската, излязоха пред фронта и продължиха към града. Когато наближиха, Арута ги загледа втренчено. Наоколо се разнесоха викове на изненада и Ги възкликна:
— Богове, това пък какво е?
— Някакви машини — отвърна Арута. — Подвижни обсадни кули.
Отблизо приличаха на гигантски кутии, три до четири пъти по-големи от онези, които бяха издигали срещу стената предната седмица. Търкаляха се на огромни колела без видима движеща ги сила, защото не се виждаха никакви гиганти, роби или товарни животни, които да ги бутат или теглят. По някакъв магически начин се движеха със собствена тяга и огромните им колелета тътнеха гръмко по каменистия терен.
— Катапулти! — извика Ги и ръката му падна отсечено. Напред полетя дъжд от камъни, които заудряха грамадните кутии. Една от тях рухна, лишена от опора, и с трясък се разби в земята. Разпадна се и поне стотина мъртви тела на таласъми, моредели и хора изхвърчаха от развалините й.