— Ти кога тръгваш?
— Последен, разбира се — отвърна Ги. Арута погледна Амос и той му кимна.
— Имаш ли нещо против да остана с теб? Ги се изненада.
— Канех се да ти предложа да тръгнеш с Втора рота. Първа може да се натъкне на изненада, а последните може да ги ударят привикани в планината подкрепления. Последната, която ще напусне, е най-застрашена.
— Не съм сигурен дали вярвам, че съм някакъв герой от пророчество, комуто е съдено да унищожи Мурмандамус, но ако все пак е така мисля, че може би трябва да остана — отвърна Арута.
Ги се замисли за миг.
— Защо пък не? без друго нищо повече не може да се направи. Помощта или ще дойде, или не. Но и да дойде, вече е твърде късно да се спаси градът.
Арута хвърли поглед към Джими и Локлир. Джими се канеше да подхвърли някоя хаплива забележка, но Локлир каза само:
— И ние оставаме.
Арута понечи да възрази, но забеляза странното изражение на лицето на скуайъра от Края на сушата. Нямаше я вече онази момчешка несигурност, личаща под вечната му усмивка. Очите му се бяха състарили, станали бяха някак по-безмилостни и несъмнено по-тъжни. Принцът кимна.
Зачакаха дълго, отпивайки по малко ейл да отмият от устата си вонята на сажди и да се охладят от жегата. От време на време влизаше куриер да докладва, че поредната рота е напуснала цитаделата. Часовете се проточиха бавно. Нощта бе прорязвана от случайните взривове на последните докоснати от пожара мазета. Арута се чудеше как може да са останали още, но всеки път, щом решеше, че градът е напълно опожарен, нов глух тътен известяваше, че разрушението още продължава.
Когато докладваха, че и Седма рота е тръгнала, в стаята тичешком нахълта войник. Беше облечен в кожена ризница, но си личеше, че е от помощните войски, някой от пастирите или земеделците. Рижата му коса беше прибрана назад и падаше до раменете му, а лицето му беше покрито с гъста червеникава брада.
— Протекторе! Елате да видите нещо!
Ги и останалите се забързаха към един от прозорците в дългия коридор, с изглед към горящия град. Безумният огнен ад бе позатихнал, но пламъците продължаваха да са обхванали целия град. Смяташе се, че ще мине поне още един час преди Мурмандамус да може да вкара още войска. Но сега се видя, че са сбъркали. Откъм все още горящите сгради край пазара към цитаделата прииждаха фигури.
Ги се забърза към стената. Когато се качи, видя отряд войници, очертани като черни силуети на фона на бушуващите огнени езици. Пристъпваха бавно, сякаш държаха да останат на открито, за да ги видят от стената. Докато ги гледаха, нов куриер докладва, че Осма рота е започнала да се изтегля. Пристъпващите напред фигури стигнаха до края на външния пояс и Ги изруга. Пълчища таласъми стояха под защитните навеси, почти невидими, освен когато някой пламък се отразеше в повърхността на водата в рова. Появи се и самият Мурмандамус.
— Какво пък е това? — ахна Джими.
Вождът на моределите яздеше напред без никаква защита, явно непритеснен от все още силния зной, а звярът, който беше яхнал, беше страховита гледка. Имаше тяло на кон, но беше покрит с блестящи червени люспи, сякаш някаква змийска стоманена кожа беше нагрята почти до стапяне. Гривата и опашката на съществото бяха от пламъци, а очите — горящи въглени. Вместо дъх от ноздрите му бълваше нажежена пара.
— Жребецът на демона — промълви Арута. — Има такава легенда. Само демон може да го яхне.
Съществото се изправи на задните си крака и Мурмандамус извади меча си. Размаха го и пред първите отряди на войската му се появи нещо черно. Беше мастиленочерен мрак, който заличи светлината, изля се на локва върху каменната настилка на площада, потече като живак и след това се оформи в правоъгълник. След миг хората по стената на цитаделата видяха, че се е превърнало в десет стъпки широка платформа от пълен мрак. После то бавно започна да се надига, стъпка по стъпка, и оформи катраненочерна рампа над рова. Парче мрак се откъсна от рампата и се понесе към вдигнатия подвижен мост, закрепи се и започна да расте. От него започна да се оформя нов мост. След кратка пауза от него се откъснаха нови късове мрак и започнаха да се изпъват над рова.
— Проклятие! — изруга Ги. — Той прави някакви мостове към стената. Предайте да побързат с евакуацията!
Когато абаносовите мостове стигнаха до средата на рова, първите отряди таласъми се покачиха на тях и бавно започнаха да се приближават към стената. Стъпка по стъпка черните мостове започнаха да се приближават към защитниците. Ги заповяда на лъкометците да стрелят.