Земята се разклати от нов ужасен взрив, последван от по-малки трусове, а после се успокои и те се изправиха, изкатериха се до ръба и се загледаха в окончателно разрушения Арменгар. Само за няколко ужасни мига домът на един народ, центърът на културата мусеше напълно пометен. Погром, незапомнен в аналите на военното дело на Мидкемия.
— Нищо не би могло да оцелее след тази експлозия — каза Арута. — Всеки таласъм и Тъмен брат, оказал се между цитаделата и града, трябва да е загинал.
— Може пък и негово скапанячество да сме го спипали със свалени гащи — избоботи с надежда Амос. — Колко ми се ще да не са безкрайни тия негови вещерски дарби.
— Войниците му може и да са измрели, но смятам, че по някакъв начин той ще се спаси — каза Арута. — Не мисля, че онзи звяр, който беше яхнал, се плаши от огъня.
— Вижте! — викна Джими и посочи към небето.
Към небесата продължаваше да се издига огромен огнен стълб и димът, надвиснал високо над главите им, сияеше в червено, отразил пламъците на догарящите пожари. И на този безумен фон се виждаше самотна фигура, яздеща във въздуха на гърба на огненочервен жребец. Сякаш се спускаше по склона на невидим хълм в кръг и явно се връщаше към ядрото на стана на Мурмандамус.
— Крастав кучи син! — изруга Амос. — Нищо ли не може да го убие този говнар?
— Не знам — каза Ги. — Само че сега си имаме други грижи. Започна да слиза и другите го последваха. Цялата пещера се беше сринала и на мястото на доскорошната дупка имаше само камара отломки, запълнила и дерето под нея. Проправиха си път през отломките, подминавайки няколкото срутили се каменни редута, защитавали града от атаки отгоре, и най-сетне стигнаха до една малка клисура, водеща към каньона, където трябваше да има скрити коне.
— Първите Четири-пет каньона трябва да са опразнени от онези, които напуснаха първи. Ако ще си търсим коне, трябва да огледаме по-нататък — каза Ги.
— Все пак трябва да изберем: на запад към Ябон, или на изток към Висок замък — каза Арута.
— Към Ябон — отвърна Ги. — Ако иде помощ, имаме шанс да я срещнем по пътя си. — Спря се да огледа околността, търсейки ориентири. — Ако наоколо са останали някакви части на Мурмандамус, най-вероятно вече са дезорганизирани. Все още е възможно да се измъкнем.
Амос се изкиска:
— Дори големите му отряди няма да горят от желание да се опълчат на цяла армия в поход. Никак не е здравословно.
— Все пак, ако ги притиснат, ще се сражават като плъхове, каквито са. А призори тук ще се стекат хиляди за подкрепление. Остават ни най-много още няколко часа, за да се измъкнем.
Нечии стъпки ги накараха бързо да извадят оръжията си и да се отдръпнат, търсейки някакво прикритие зад изпопадалите скали.
Появи се човешка фигура и Ги скочи напред, но задържа сабята си във въздуха.
— Бриана!
Командирът на Трета рота изглеждаше зашеметена, от малката рана на слепоочието й течеше кръв.
— Протекторе — промълви облекчено Бриана. — Принудихме се да се върнем. Натъкнахме се на един патрул троли, които се опитваха да отстъпят към лагера си. Почнахме бой с тях и… После дойде експлозията… засипаха ни камъни. Не знам какво стана с тролите. Мисля, че избягаха… Посочи окървавеното си чело. — Някои от нас са ранени.
— Кои са с вас? — попита я той.
Арута изскочи от прикритието си, а Бриана разтърси глава, после махна с ръка и откъм сиянието на горящия град изскочиха още двама бойци, явно пострадали, и с тях — около дузина деца. Те изгледаха смаяно, с ококорени очи Арута, Ги и останалите.
— Бяхме заклещени в едно дере от няколко Тъмни братя — каза Бриана. — Част от войниците ми избиха Братята, но се пръснахме. В последния час събираме наоколо пръснали се бегълци.
Ги преброи децата.
— Шестнадесет. — Обърна се към Арута. — Сега какво да правим?
— Всеки за себе си или не, но не можем да ги оставим.
Амос се обърна, разтревожен от някакъв приближаващ се шум.
— Не знам какво ще правим, но най-добре да го направим някъде другаде. Хайде.
Ги посочи към ръба на каньона и всички започнаха да помагат на децата да го изкачат. Скоро се изкатериха над каньона и поеха на запад.
Арута последен се добра до ръба и след като останалите се скриха от погледа му, се смъкна на колене и погледна. Долу се появи отряд таласъми — движеха се предпазливо, сякаш очакваха да ги нападнат от всички страни. Бяха окървавени и си личеше, че вече са се сблъсквали с части от армията на Арменгар. Арута изчака, докато се увери, че всички деца са се отдалечили на безопасно разстояние, след което вдигна един камък и го хвърли колкото можа по-надалеч зад таласъмите. Таласъмите се обърнаха и се забързаха, като че ли уплашени, че ще ги нападнат отзад. Арута се присви над стръмния ръб, затича се на прибежки и скочи долу на пътеката. Скоро догони последния от групата — Шига.