— А сега къде сме?
Спогледаха се, разбрали, че са се отклонили от първоначалната си посока. Бяха се озовали някъде западно от пещерата зад града. Джими се надигна, после бързо клекна, посочи и каза:
— Според отблясъка от пожара градът трябва да е някъде натам.
— Не сме толкова на изток, колкото си мислех — изръмжа Ги. — Не знам къде свършва това проклето дере.
Арута погледна изсветляващото небе.
— Все едно, по-добре е да продължим.
Отново се забързаха надолу, без да знаят накъде отиват, но сигурни, че ако останат на място, ги чака гибел.
— Конници — прошепна Галайн, който бе изтичал напред да огледа.
Арута и Ги го погледнаха въпросително и Галайн обясни:
— Ренегати. Половин дузина. Тъпаците са се изтегнали около огъня. Все едно че са излезли на пикник.
— Някакви следи от други? — попита Ги.
— Нищо. Видях някакво движение малко по на запад, но мисля, че сме навлезли в тила на Мурмандамус. Ако може да се съди по онези ленивци около огъня, наоколо е доста спокойно.
Ги прокара мълчаливо палец през гърлото си. Арута кимна. Амос извади ножа от колана си и махна с ръка на момчетата да заобиколят бивака. Всички тръгнаха приведени напред, после Джими им махна с ръка и двамата с Локлир се покатериха над пътеката. Двамата скуайъри тръгнаха бързо и безшумно, а Арута, Амос, Галайн и Ги зачакаха. След малко чуха изненадан вик и се хвърлиха напред.
Двамата скуайъри бяха скочили върху един пост от другата страна на малкия бивак, а другите петима мъже, чули вика, се обърнаха натам. Трима от тях издъхнаха, без да разберат, че някой ги е доближил отзад, а след тях и другите двама. Ги се огледа.
— Свалете им наметалата. Ако ни хванат и подложат на разпит, сигурно ще разкрият кои сме, но ако стоим настрани по ридовете, може би патрулите им ще ни вземат за поредната група, тръгнала да лови бегълци.
Двете момчета надянаха сините наметала върху кафявите си кожени арменгарски дрехи. Арута си остана в своето синьо наметало, а Амос наметна едно зелено. Ги си запази своето черно. Арменгарците до един носеха кафяво, така че цветовете наистина можеха да прикрият бегълците за известно време. Арута подхвърли едно сиво наметало на Галайн и му каза:
— Дръж. И се постарай да заприличаш на Тъмен брат. Елфът му отвърна сухо:
— Арута, не знаеш какво изпитание за приятелството ни е тази забележка. Ще трябва да накарам Мартин да ти го обясни.
— С удоволствие, стига да е у дома на чаша вино в компанията на близките ни.
Изтъркаляха труповете в дерето. Джими се изкатери на стръмния бряг, огледа наоколо и изруга:
— Проклятие! — И бързо се смъкна долу.
— Какво има? — каза Арута.
— Патрул, на около половин миля назад по пътеката. Не бързат, но идват насам. Около трийсет конници.
— Тръгваме веднага — заяви Ги и шестимата се метнаха на конете на ренегатите.
След като се отдалечиха, Арута каза:
— Галайн, така и не ми остана време да те попитам за спътниците на Мартин. — Въпросът му остана недовършен.
— Мартин единствен се добра до Камен връх. — Елфът сви рамене. — Знаем само, че приятелят на Лаури от детинство е загинал. — Говореше за Роалд, избягвайки да споменава името на покойника според елфския обичай. — За Лаури и Бару Змееубиеца не знаем нищо.
Арута кимна мълчаливо. Изпита жал за смъртта на Роалд. Наемникът беше добър боец и можеше да се разчита на него в опасности. Но много повече го обезпокои неизвестната съдба на Лаури. Помисли си за Карлайн и се помоли наум дано Лаури да е жив и здрав. Но се помъчи да потисне тревогата си заради непосредствените опасности и даде знак на Галайн да ги поведе.
Поеха на изток, следвайки по-високите пътеки, доколкото им беше възможно. Водеше Галайн. Отдалече сигурно наистина приличаха на отряд ренегати, предвождан от моредел.
На едно кръстовище отново можаха да хвърлят поглед към града. Кратерът на мястото на доскорошната цитадела бълваше нагоре черен дим.
— Нима нищо не е останало от цитаделата? — промълви удивен Ги.
— Беше ето там — промълви Амос и посочи петното в основата на урвата. Сега долу се виждаше само бушуващият огнен ад от горящото подземно езеро от нафта. И помен нямаше от цитаделата, от вътрешната крепостна стена, от рова и от няколкото съседни карета. Малкото сгради в близост до цитаделата, които все още можеха да се различат, представляваха жалки руини. Всичко беше изтърбушено, овъглено или нажежено до червено. — Всичко си е отишло — въздъхна Амос. — Арменгар вече го няма. — Нито една постройка не беше останала цяла, а целият планински склон беше загърнат в синкавочерен пушек. Дори отвъд градската стена гледката с осеялите равнината камари от трупове беше ужасяваща.