Догонваше ги далечният ек на виковете от армията на Мурмандамус, спряла се на нощен стан сред равнината на север. Арута прецени, че ако продължат така цяла нощ, по изгрев ще са изпреварили доста авангарда на Мурмандамус. По пладне щяха да излязат от леса отново в равнината и да наберат скорост. После, стига да успееха да се доберат до Касапска клисура и да се срещнат с Браян, владетеля на Висок замък, имаше шанс да забавят Мурмандамус по целия му маршрут през Високи лес и през Тъмни лес.
Джими пришпори коня си напред и застигна Галайн.
— Не знам защо, но ме полазиха някакви тръпки.
— И аз го усетих — тихо отвърна елфът. — И освен това усещам нещо смътно познато в тия лесове. Не мога да го назова. — След което добави с присъщия си елфски хумор: — Но нали съм си още младок, едва на четиридесет години.
— Бебе такова — отвърна му сухо Джими. Ги, който яздеше до Арута, каза:
— Може пък просто да стигнем Висок замък. — Помълча малко и добави навъсено: — Арута, връщането ми в Кралството ме изправя пред някои проблеми.
Арута кимна разбиращо, макар че жестът не се видя в тъмното.
— Ще поговоря с Луам. Смятам като стигнем Висок замък да ти дам прошка. Във всеки случай, докато тази каша не се оправи, ще бъдеш под моя закрила.
— Не ме притеснява собствената ми съдба — отвърна Ги. — Виж, отпратих към Ябон остатъците от един малък народ. Просто… просто искам да съм сигурен, че ще ги приемат добре. — Гласът му издаваше дълбоко отчаяние. — Заклех се да възстановя Арменгар. Сега и двамата знаем, че това никога няма да стане.
— Ще направим нещо, за да върнем народа ти в Кралството, Ги… Но за теб какво да направим?
— За себе си не се притеснявам. Но… Виж, помисли си не би ли могъл да се застъпиш пред Луам за Арманд… стига да се спаси. Той е великолепен пълководец и способен водач. Ако бях взел короната, щях да го направя следващия херцог на Батира. След като нямам син, по-добър избор не бих могъл да измисля. Ще имате нужда от такива като него, Арута, ако искаме да преживеем това, което предстои. Единствената му вина е налудничавото му чувство за лична вярност и чест.
Арута обеща да обмисли молбата му и двамата се смълчаха. Продължиха да яздят чак докъм полунощ, когато Арута и Ги се съгласиха да се спрат за кратък отдих. Ги се приближи до Галайн, докато другите се оправяха с конете, и каза:
— Вече сме навътре в тези лесове. Никой арменгарец не е навлизал толкова навътре и да се е върнал.
— Ще бъда нащрек — отвърна му Галайн и изгледа Ги в упор. — Чувал съм за вас, Ги дьо Батира. Според последните разкази сте особа, будеща известно недоверие. Изглежда, положението се е променило. — Елфът кимна към Арута.
Ги се усмихна мрачно.
— Засега. Съдбата и обстоятелствата понякога изковават неочаквани съюзи.
Елфът се ухили.
— Вярно е. Притежавате почти елфски усет за нещата. Бих искал да чуя някой ден цялата история.
Ги кимна. Амос се приближи до тях и каза:
— Стори ми се, че чух нещо, ей натам.
Ги се извърна накъдето му сочеха, а Галайн изчезна сред дърветата.
Арута дойде при тях и каза:
— Аз също го чух. Галайн ще разбере какво е.
— Дано — каза Ги и седна на тревата да си почине.
Джими погледна приятеля си. В сумрака лицето му почти не се виждаше, но той знаеше, че Локлир все още не се е съвзел от смъртта на Бронвин. Изпита странно чувство за вина. Той самият не беше и помислял за Криста след оттеглянето от стената. Помъчи се да се отърси от раздразнението. Нима не бяха станали любовници, подтикнати само от страстта? Не беше ли съвсем свободна тази връзка? Да не би да си бяха обещали нещо? И да, и не, но Джими се почувства объркан от собствената си липса на каквато и да било загриженост. Не желаеше нищо лошо на Криста, но и не виждаше особен смисъл да се тревожи за нея. Тя бе способна да се погрижи за себе си повече от всякоя жена, която бе познавал. Същински войник, обучаван от ранното си детство. Не, това, което тревожеше Джими, не беше тя, а собствената му липса на загриженост. Смътно усещаше, че му липсва нещо. И това го подразни. Достатъчно се беше тревожил за други в живота си, при раняването на Анита и при лъжливата смърт на Арута. Да се въвличаш в съдбите на други хора беше ужасно неприятно. Джими усети, че раздразнението му се превръща в гняв.
Той пристъпи до приятеля си, сграбчи го грубо за рамото, извърна го към себе си и изсъска:
— Престани!
Очите на Локлир се разшириха от изненада.
— Какво да престана?
— С това твое проклето… мълчание. Бронвин е мъртва и но беше по твоя вина.
Лицето на Локлир си остана каменно, но от очите му потекоха сълзи. Освободи се от ръката на Джими и каза тихо: