— Това е добре. Поне си имаме един проблем по-малко. Джими тръгна след Арута и подхвърли на Локлир:
— Сякаш онези, които оставихме, бяха дреболийки. Амос се засмя и потупа двете момчета по раменете.
Конете им вече бяха на път да грохнат. Арута и спътниците му ги бяха яздили почти непрестанно цяла седмица. Нозете на изтощените животни се подгъваха от умора и те крачеха едва-едва, а Арута знаеше, че са успели да се задържат съвсем малко пред нашествениците. Предния ден бяха забелязали пушек зад гърба си — предните отряди на Мурмандамус бяха спрели в края на деня. Липсата на каквато и да било предпазливост да не ги забележат ясно показваше презрението им към малкия гарнизон, стоящ на пътя им към Кралството.
Касапската клисура се намираше отвъд южния край на долина, пресичаща Зъбите на света — осеяна с канари и гъсто обрасла с храсталаци. Наоколо не се мяркаше нищо, зад което можеха да се прикрият. Само обгорена земя. Джими и Локлир се огледаха неспокойно, а Ги отбеляза:
— Вече би трябвало да сме в границите на патрулите на Висок замък. Лорд Браян сигурно пали тук всяка година, за да пази района открит и никой да не може да приближи незабелязан.
В края на шестия ден, откакто бяха напуснали леса на Еддер, долината започна да се стеснява и навлязоха в дълбока клисура. Арута задържа коня си, огледа се и промълви:
— Спомняте ли си думите на Роалд как тук трийсет наемници са задържали двеста таласъми?
Джими кимна и се замисли за веселия наемник. После продължиха в клисурата.
— Спрете и кажете кои сте! — чу се вик откъм скалите над тях. Арута и останалите дръпнаха юздите и зачакаха извикалият им да се покаже. Над ръба на клисурата иззад една скала изскочи мъж, облечен в бял табард с извезана на него червена каменна чука.
От тесния каньон се появи отряд конници, а от канарите наоколо изникнаха стрелци с лъкове.
Арута бавно вдигна ръце и каза:
— Аз съм Арута, принцът на Крондор.
Чуха се дрезгави смехове, а командирът на патрула му отвърна:
— Аз пък съм брат ти, кралят. Бива си те, ренегате, и си дързък, но принцът на Крондор лежи мъртъв в семейната си гробница в Риланон. Ако не служехте при таласъмите, щяхте вече да сте го чули.
В отговор Арута му изрева:
— Заведи ме при Браян, лорда на Висок замък! Водачът на конниците се спря до принца и се сопна:
— Я си прибери ръцете отзад!
Арута свали дясната си ръкавица и я изпъна да се види пръстенът с печата. Мъжът го огледа и викна:
— Капитане! Виждал ли си кралския печат на Крондор?
— Летящ орел над планински връх.
— Ами не знам дали е принцът, или не, но пръстенът е същият.
— После мъжът огледа останалите. — Води и един елф!
— Елф ли? Искаш да кажеш Тъмен брат. Войникът се обърка и викна:
— По-добре слез сам. — Погледна Арута. — Ей сега ще се оправим… ваше височество — добави той по-тихо за всеки случай.
На капитана му бяха нужни няколко минути, докато се смъкне в клисурата, след което застана пред Арута и огледа лицето му.
— Бас държа, че много си приличате. Само че принцът никога не е носил брада.
— А ти си толкова тъп, че нищо чудно, че Арманд те е пратил чак във Висок замък, Уолтър Гинделхолт — изръмжа Ги.
Мъжът го изгледа и изрева изумено:
— По дяволите! Та това е херцогът на Батира!
— А това наистина е принцът на Крондор.
Мъжът, когото нарекоха Уолтър, продължи да мести поглед от единия към другия и накрая каза:
— Добре де, обаче вие сте мъртъв, или поне така се казваше в кралската прокламация. — Обърна се към Ги. — А пък вашата глава, ваше благородие, трябва да я изпратим в Кралството.
— Слушай, веднага ни заведи при Браян и всичко ще се оправи — каза Арута. — Негово благородие е под личната ми закрила, както и всички останали. Прекратете най-после тия глупости и ни водете. Зад нас на един ден път идва цяла армия Тъмни братя и таласъми и смятам, че Браян ще ни е само благодарен, ако го научи по-скоро.
Уолтър Гилденхолт махна с ръка на водача на конниците.
— Отведи ги във Висок замък. И като се изясни всичко, върни се да ми кажеш какво по дяволите става.
Арута остави бръснача, прокара длан по вече отново гладкото си лице и каза: