Арута се отпусна в стола си, най-после усетил умората, просмукала се в тялото му. Знаеше, че трябва да се направи нещо, но какво? Всички в стаята се умълчаха. След малко Локлир се надигна, отиде до наровете, легна на един и веднага заспа.
— Умно момче — каза Амос, отиде до друг от наровете, изпъшка доволно и се намести удобно под завивката. — Ще се видим на вечерята, нали?
Другите последваха примера му.
Скоро всички заспаха, освен Арута, който се мяташе и обръщаше. В ума му гъмжаха гледки с пълчища таласъми и моредели, нахлуващи в страната му. Очите му отказваха да се затворят и накрая той изправи гръб, плувнал в студена пот. Огледа се и видя, че всички останали кротко похъркват. Пак легна и зачака сънят да го навести, но все още беше буден, когато ги извикаха за вечеря.
Глава 16
Сътворение
Макрос отвори очи. Чародеят беше изпаднал в транс минути след откритието, че са попаднали в капана на времето, и оттогава беше останал напълно вцепенен. След като го погледаха няколко часа, на Пъг и Томас им омръзна и насочиха вниманието си към други неща. Опитали се бяха да разберат колкото може повече за Градината, но тъй като тя представляваше невъобразима смесица от чуждоземна растителност и странни форми не живот, беше им трудно да разберат каквото и да било.
— Струва ми се, че измислих решение — каза Макрос и разкърши рамене. — Впрочем, колко дълго стоях в транс?
Томас, който беше седнал на една голяма скала наблизо, каза:
— Според мен около седмица.
— Може и повече да е било — каза Пъг. — Трудно е да се прецени.
Макрос примигна и се изправи.
— Придвижването назад във времето е малко тънка материя, ще призная. Но нямах и представа, че съм размишлявал толкова дълго.
— Макрос, ти почти нищо не ни обясни. Опитах няколко неща, за да разбера какво става, но все още само смътно разбирам как действа този капан на времето.
— И какво разбра? Я кажи. Пъг свъси вежди.
— Ами, изглежда, заклинанието е замислено да обръща времето в някакво поле около нас. Отнася ни бавно заедно с цялата Градина назад срещу потока на времето. — В тона му се долавяше явно безсилие. — Макрос, тук имаме достатъчно плодове и ядки, но Риатх огладнява. Успя да се подкрепи с част от дребния дивеч наоколо, дори се научи да яде орехчета и грудки, но няма да може да издържи дълго. Скоро ще трябва да си улови някаква плячка, иначе ще умре от глад.
Макрос хвърли поглед към златолюспата драконка, която дремеше, за да пести енергия.
— Е, в такъв случай значи трябва да се измъкнем.
— Но как? — попита Томас.
— Трудно ще е, но вярвам, че вие двамата все ще измислите нещо. — Успя дори да им се усмихне, възвръщайки отчасти предишната си увереност. — Вижте, всеки капан си има някаква слабост. Дори едно толкова просто нещо като падащия отгоре ти камък си има пропуск в замисъла: може и да не те улучи. Мисля, че намерих пропуска в този капан.
— Звучи доста ободрително — каза Пъг. — Аз си мислех за дузина неща, които бих могъл да направя, стига да изляза извън полето на този капан. С Риатх дори се опитахме да ме изведе отвън, но се провалихме. А не мога да измисля какво може да се направи отвътре, за да спрем полета си назад във времето.
— Целият номер, скъпи ми Пъг, е не да се бориш с полета назад във времето, а да го ускориш. Трябва да полетим все по-бързо и по-бързо, с несънувана скорост.
— Но защо? — рече Томас. — Какво печелим?
— Мисли, Миламбер от Конгрегацията — каза Макрос, наричайки Пъг с цуранското му име. — Ако се придвижим достатъчно назад…
Дълго време Пъг не отговори нищо, след което го осени една идея.
— Стигаме до началото на времето.
— И преди. Когато времето не е означавало нищо.
— Това възможно ли е? — рече Пъг. Макрос сви рамене.
— Не знам, но след като не мога да измисля нищо друго, готов съм да опитаме. Ще ми трябва твоята помощ. Аз притежавам знанието, но не и силата.
— Кажи ми какво да правя — рече Пъг.
Макрос му махна с ръка да седне и се разположи срещу него. Томас се изправи зад приятеля си и ги загледа с интерес. Макрос се пресегна и положи дланите си на главата на Пъг.
— Нека знанието ми се влее в теб.
Пъг усети, че умът му се изпълва с образи… … и вселената, такава, каквато я познаваше, се разтърси. Веднъж само бе изпитал това усещане за всеобхватен взор, онзи път, когато бе застанал на Кулата на изпитанието, преди да се влее в редиците на Великите. Един по-зрял и по-вещ наблюдател сега се взираше и разбираше много повече от онова, което виждаше: симетрията, порядъка, поразителното великолепие, с което всичко се вихри в шеметен кръг, всичко свързано в някакъв невъобразим за ума му строен замисъл и…