Макрос беше мълчал няколко часа, потънал в дълбок размисъл. Изведнъж се закова на място, разбуден от унеса си, и пристъпи пред един портал.
— Налага се да прекосим и през този свят. Би трябвало да е приятен.
Преведе ги през портала и се озоваха сред красива поляна. Някъде отвъд дърветата се чуваше плясък на вълни в скали и се долавяше смътният солен мирис на море. Макрос ги поведе по ръба на залив, откриващ възхитителна гледка към безкраен океан.
Пъг огледа с любопитство околните дървета и откри, че много приличат на растителността на Мидкемия.
— Тук е почти като в Крудий.
— По-топло е — отвърна Макрос и вдиша с наслада щедрия мирис на море. — Великолепен свят, макар че никой не го обитава. — И добави с тъга: — Може би един ден ще се оттегля тук да си отдъхна. — После тръсна глава и очите му се оживиха. — Пъг, вече сме близо до нашата ера, макар и леко встрани. — Чародеят се огледа. — Струва ми се, че сме около една година преди да се родиш. Трябва ни съвсем мъничко времево ускорение.
Пъг притвори очи и подхвана едно дълго-предълго заклинание, ефектът от което беше почти недоловим, освен дето сенките се затичаха стремглаво по земята, а слънцето се втурна по небето. С идването на нощта бързо се гмурнаха в мрака и много скоро след това дойде зората. Скоростта на отминаващото време се ускори, дни и нощи замигаха бясно едни след други, а след това се сляха в непривично сива светлина.
Пъг помълча и рече:
— Сега трябва да почакаме.
Четиримата се отпуснаха и чак сега дадоха воля на възхитата си от красивия свят. Земната му хубост им даде отправна точка, спрямо която да сравнят странните и удивителни места, които бяха посетили досега. Томас изглеждаше дълбоко угрижен.
— Всичко това, на което станах свидетел, ме кара да се чудя колко ли голямо ще е онова, с което ни предстои да се преборим. — Помълча дълго. — Вселените се оказаха толкова немислими… необятни неща. — Вгледа се в Макрос. — Какво толкова може да сполети цялата тази вселена, ако една малка планета се покори на валхеру? Нима събратята ми не властваха тук преди?
Макрос го изгледа много притеснено.
— Така е, но ти или си станал боязлив, или още по-циничен.
Нито едно от двете няма да ни свърши работа. — Старият чародей се взря мълчаливо в Томас и долови дълбокото колебание в очите на човека, превърнал се във валхеру. Накрая кимна и рече: — Природата на вселената се е променила след Войните на хаоса. Появата на новите богове е възвестила нова подредба на нещата — сложна и добре подредена система, докато по-рано властваха само първичните Ред и Хаос. В сегашната схема за валхеру няма място. Щеше да е по-лесно да се пренесе самият Ашен-Шугар напред във времето, отколкото да се залови човек с онова, което бе нужно. Имах нужда от неговата сила, но също така и от ум, който стои зад нея, за да послужи тя на нашето дело. Без времевата връзка между него и Томас, Ашен-Шугар щеше да си остане един от своите събратя. Но дори с тази връзка Ашен-Шугар можеше да си остане същество, неподвластно на ничий контрол. Томас си спомни.
— Никой не би могъл да си представи дълбочината на безумието, с което се сражавах по време на войната с цураните. Бях на косъм, — Гласът му си остана почти спокоен, но когато продължи, в него се прокрадна нотка на болка. — Превърнах се в убиец. Избивах беззащитни същества. Мартин бе на ръба да ме убие, толкова бях подивял. — После добави: — А тогава притежавах едва една десета от сегашната си мощ. В деня, в който възвърнах… разума си, Мартин можеше да ме прониже в сърцето със стрелата си. — Посочи с ръка един камък на няколко стъпки от себе си, стисна шепа и камъкът се превърна в прах, все едно че беше стиснал него. — Ако тогава бях силен колкото сега, щях да убия Мартин преди да е пуснал стрелата… само със силата на волята си.
Макрос кимна.
— Пъг, сигурно вече разбираш колко беше рисковано. Дори един-единствен валхеру може да представлява почти толкова голяма опасност, колкото Драконовите пълчища заедно. Би се оказал сила, неудържима в космоса. — Тонът му не вдъхваше и капка увереност. — Сред тази вселена няма едно-едничко същество освен боговете, което би могло да му се противопостави. — Макрос се усмихна леко. — Освен мен, разбира се, но дори в пълната си сила можех най-много да оцелея в битката си с тях, не и да ги победя. А лишен от нея… — Останалото го премълча.
— Но тогава — рече Пъг — защо боговете не са се задействали? Макрос се усмихна горчиво и жестът му обгърна четиримата.