— Защитните укрепления, които вдигнахме, ще издържат, но само за малко. Трябва да разчитаме само на живата сила — каза Арута.
— Е, ония дето ги доведохме с нас, са жилави момци — отбеляза Амос. — Може пък тукашните изнежени гвардейчета да се понаучат на едно-друго от тях.
— Нали затова разпределих хората от Висок замък между всички части на гарнизона. Дано те поне променят донякъде положението — каза Арута, но не изглеждаше много уверен.
Ги поклати замислено глава.
— Хиляда и двеста ветерани, в това число леко ранените, които могат да се върнат в строя. Три хиляди от гарнизона, малко местно опълчение и градската стража — повечето от които не са се сблъсквали с нищо по-опасно от някой кръчмарски побойник. Щом седем хиляди арменгарци не можаха да удържат зад високите шестдесет стъпки стени, какво може да направи тази тълпа тук?
— Каквото трябва — отвърна Арута и без повече приказки се загледа към хилядите огньове, осеяли равнината.
Следващият ден изтече и настъпи нощ, а Мурмандамус продължаваше да държи армията си на стан. Джими и Локлир седяха върху купа сено близо до позицията на един от катапултите. През целия ден заедно със скуайърите от двора на лорд Хъмфри бяха разнасяли ведра с пясък и вода по стената срещу всяка от обсадните машини, в случай че се наложи да се гаси пожар. Бяха изтощени до смърт.
Локлир се взираше в морето от факли и лагерни огньове отвъд стените.
— Изглеждат дори повече, отколкото при Арменгар. Все едно че изобщо не сме ги уязвили.
— Уязвихме ги — каза Джими. — Просто сега са по-близо, това е. Чух дьо Батира да казва, че ще се хвърлят наведнъж. — Помълча малко и промълви: — Локи, напоследък нищо не си споменавал за Бронвин.
Локлир не откъсна очи от грейналата от огньовете равнина.
— Какво има за споменаване? Тя е мъртва и аз я оплаках. Вече е минало. Никаква полза няма да се връщам към това. След някой ден и аз може да загина.
Джими въздъхна, отпусна гръб на стената и се загледа към пълчищата около града. Угаснала бе сякаш живинката у приятеля му, нещо младо и невинно в него сякаш бе умряло, и му домъчня от тази загуба. И се зачуди, дали и той самият някога е бил млад и невинен.
С идването на зората защитниците бяха готови на позициите си, настръхнали да срещнат пристъпа на нападателите. Но също както и при Арменгар, най-напред към града се приближи самият Мурмандамус. Напред тръгнаха в марш бойни редици, понесли знамената на съюзи и кланове, след което в строя им се отвори пролука и пред тях излезе върховният им командир. Яхнал беше огромен черен жребец, неотстъпващ по хубост на белия вихрогон, който яздеше предния път. Шлемът му беше от сребро, с черни линии, а в десницата си държеше черен меч. Нищо освен страх не будеше външността му, но словата му бяха меки. И се разнесоха до всяко ухо в града, подсилени от вещерското му изкуство.
— О, чеда мои, макар да ми се опълчиха вече неколцина от вас, готов съм винаги за прошка. Отворете портите и ще ви дам тържествена клетва: всеки от вас, който пожелае, ще може да си замине в мир, без никой да го гони и насилва. Да вземе със себе си всичко, което пожелае — храна, добитък и богатства, не ще попреча никому и с нищо. — Махна с ръка зад себе си, дузина моредели подкараха напред и застанаха на конете си зад него. — Ще ви предложа заложници дори. Това са едни от най-верните ми главатари. Те ще останат с вас, без броня и оръжие, било сред градските стени или в който град поискате да се преселите. Само за едно ви моля. Трябва да отворите портите си пред мен. Сетанон трябва да бъде мой!
Пълководците по крепостната стена слушаха като омаяни. Амос измърмори:
— Този височайши нерез явно ще се пръсне от желание да влезе час по-скоро в града. Проклет да съм, ако почти не му повярвах. Почти си помислих, че можем да офейкаме по живо — по здраво, ако му го дадем този проклет град.
Ги прокара длан по лицето си, пребледняло от тревога и умора, натрупана от дългото изпитание.
— Тук трябва да има нещо, към което той се стреми отчаяно.
Лорд Хъмфри рече:
— Ваше височество, не бихме ли могли да се спогодим с това същество?
— Този град е ваш, милорд, но Кралството е на брат ми — отвърна Арута. — Убеден съм, че няма да се церемони с нас, ако започнем да го отстъпваме парче по парче. Не, няма да се пазарим с Мурмандамус. Колкото и да са сладки думите му, нищо в него не ме кара да мисля, че може да се вярва на клетвите му. Смятам, че драговолно ще пожертва тези свои главатари, без изобщо да го е грижа за тях. Загубите никога досега не са го притеснявали. Дори съм склонен да мисля, че изпитва удоволствие от проливането на кръв, все едно дали е наша, или негова. Ги е прав. Той просто иска да влезе час по-скоро в града. А аз съм готов да дам половината си хазна само за да разбера какво точно цели.