— А според мен и главатарите му не се радват много на предложението — отбеляза Амос. Неколцина от моределските водачи се споглеждаха стъписано и бързо си заговориха зад гърба на Мурмандамус. — Май цялата тази хармония между Тъмните братя бързо се разпада.
— Да се надяваме — отрони сухо дьо Батира.
Жребецът на Мурмандамус се завъртя, запристъпва нервно на място и той изрева:
— Е, какъв е отговорът ви?
Арута се покачи на един сандък, за да се вижда по-добре над стените, и извика:
— Отговарям ти! Върни се на север. Ти нахлу в земи, които не ти дължат дан. Армиите ни вече идат срещу теб. Върнете се на север преди проходите да се задръстят от снега, инак ще измрете в студ и самота, далече от дома си.
Гласът на Мурмандамус се извиси над равнината.
— Кой там говори от името на града? Настъпи миг тишина, след което Арута извика:
— Аз, Арута Кондуин, принцът на Крондор и наследникът на Риланон. — След което добави не съвсем официалната си титла: — Господарят на Запада.
Мурмандамус изкрещя с нечовешка ярост и с още нещо, може би страх, а Джими дръпна Амос за ръкава и рече:
— Ей, това го закла! Явно не му е весело.
Амос само се ухили и потупа младежа по рамото. Сред редиците на армията на Мурмандамус се надигна глух ропот, а Амос вметна:
— Изглежда, че и на армията му никак не й хареса. Поличби, които се оказват фалшиви, могат да подкопаят една толкова суеверна сган като тях.
Мурмандамус изрева:
— Лъжец! Лъжепринц си ти! Знайно е, че принцът на Крондор бе посечен! Защо лъжеш? Какво целиш?
Арута се изправи, за да го видят ясно. Главатарите зад Мурмандамус заобикаляха нервно в кръг и си заговориха оживено. Принцът свали от гърдите си талисмана, даден му от игумена край Сарт, и го вдигна пред себе си.
— С този талисман съм защитен от твоята магия. — Подаде го на Джими. — Сега вече знаеш истината.
Постоянният спътник на Мурмандамус, пантатийският змиежрец Катос, се затътри напред, хвана се за стремето на седлото на господаря си, посочи към Арута и заговори нещо със съскащата реч на народа си. Мурмандамус изрева яростно, изрита го и го събори на земята. Амос се изплю от стената.
— Ей това вече ги убеди.
Разгневените главатари подкараха вкупом към Мурмандамус. Той като че ли усети, че мигът му се изплъзва, извърна рязко черния жребец в пълен кръг и копитата на бойния кон удариха падналия змиежрец по главата и го довършиха. Пренебрегнал падналия си съюзник и настъпващите към него разбунтували се главатари, Мурмандамус вдигна лице към стената и ревна:
— Смъртта тогаз да те прегърне, омразен враг! — Обърна се към армията си и посочи към града. — Атака!
Пълчищата бяха готови за щурм и се понесоха напред. Главатарите не можеха да се противопоставят и им остана само да се пръснат в галоп, за да поемат командата. Конницата бавно пое след първите щурмуващи редици пехота, готова за атака на портите.
Мурмандамус се изтегли на командния си пост, а първата редица таласъми прегази просналото се тяло на змиежреца. Не се разбра дали пантатиецът бе издъхнал от конския ритник, или не, но след като го прегази и последната редица, от него остана само премазана под халата кървава плът.
Арута вдигна ръка, задържа я и я пусна с отсечен жест, когато първата редица навлезе в обсега на катапултите.
— Дръж — рече Джими и му подаде талисмана. — Все пак може да ти потрябва.
Залп от камъни и копия порази настъпващите и те се поколебаха за миг, но продължиха напред. Скоро вече тичаха към стените, прикривани от стрелите на своите лъкометци и зад стена от щитове. След това първите пропаднаха в изкопите, покрити с платнища и пръст, и се нанизаха на острите колове. Следващите ги нахвърлиха щитове върху гърчещите се още тела на другарите си и притичаха през тях. Втората и третата редици бяха пометени, но след тях прииждаха нови и нови, стълбите се опряха на стените и битката за Сетанон започна.
Първата вълна се понесе нагоре по стълбите и бранителите я посрещнаха с огън и стомана. Мъжете от Висок замък водеха и даваха пример с храбростта си на неопитните защитници на града. Удържаха се срещу непосилния натиск благодарение на тях. Оста на защитата се въплъти в Амос, дьо ла Тровил, дьо Мазини и Ги, които неизменно се появяваха там, където имаше най-голяма нужда.
Близо час битката продължи да се крепи на косъм — след всяко отблъскване нов пробой зейваше в друг участък на отбраната и скоро се разбра, че равновесието е пълно и изходът ще се реши от сляпата приумица на съдбата.