Выбрать главу

Ги заповяда да залостят вътрешната порта и изгледа с безсилие как тези, които се оказаха по-бавни, бяха посечени от връхлитащата орда. Стрелците стреляха от бойниците и всичко, което ставаше за хвърляне, се хвърляше върху нападателите — вряла вода и масло, камъни и тежки мебели. Започна последното, отчаяно усилие да удържат неистовия натиск.

След това откъм тила на връхлитащите пълчища се разнесе силен вик и напред излезе яхналият черния жребец Мурмандамус — тъпчеше по пътя си собствените си бойци. Амос чакаше на стената с Ги и Джими, готови да посрещнат първите щурмови стълби. Погледна към озверелия, настъпващ без милост през своите моределски пълчища главатар и каза:

— Този миризлив пор нещо пак се е разбързал. Доста е груб с момчетата си, не мислите ли?

— Стрелци, ето я вашата цел! — извика Ги и порой от стрели полетя срещу снажния моредел. Конят изцвили и рухна, а ездачът му падна от седлото, но скочи бързо на крака неуязвен и посочи с меча си към портите на цитаделата. Напред се затичаха дузина таласъми и моредели, за да измрат под безжалостната стрелба на лъковете. Повечето стрелци се целеха точно в моределския главатар, но никой не можеше да го уязви — стрелите се удряха в невидимия щит около него и отскачаха.

После понесоха напред таран и макар дузина нападатели да загинаха, останалите стигнаха до портата. Отряд моределски стрелци прикри със стрелбата си щурмуващите и таранът започна ритмично да блъска тежките дъбови врати.

Ги седна върху студените камъни. Залповете стрели фучаха над главата му като ята оси. Той се обърна към Джими и викна:

— Скуайър, тичай долу да видиш дали дьо ла Тровил е опазил отряда си. Предай му да се готови зад портата. Остават по-малко от десет минути, докато влязат. — Джими хукна, а Ги се извърна към Амос и каза: — Е, пирате… дотук като че ли ги удържахме добре.

— По-добре от това не можеше — отвърна Амос. — Общо взето — поизпотихме ги хубаво. Малко повече късмет и щяхме да му изкормим чревцата. — Траск въздъхна. — Но, както съм казвал винаги, не си струва да умуваш за минали неща. Хайде да им пуснем още малко кръвчица на тия нещастни плъхове. — Той скочи на крака и сграбчи за гърлото един таласъм, току-що прехвърлил се през брустверите, скърши врата му и го метна с все сила назад по стълбата, събаряйки още трима, които пълзяха нагоре след него. После избута стълбата, а Ги посече със сабята си друг таласъм, който се канеше да промуши бившия пират в гърба.

Амос изведнъж се вкочани, изохка, погледна надолу, видя забилата се в хълбока му стрела и изруга:

— Проклет да съм!

В същия миг друг таласъм се надигна от ръба на стената, замахна с меча си и Амос рухна. Ги отсече главата на таласъма със свиреп замах, коленичи до капитана и викна:

— Нали ти казах да си смъкнеш тъпата глава!

— Другия път ще те послушам — усмихна се Амос и очите му се склопиха.

Ги се завъртя бясно да срещне следващия скочил през стената таласъм, замахна отдолу нагоре и го изкорми. А после побесня протекторът на Арменгар, бившият херцог на Батира, и засече с дива ярост наляво и надясно, сеейки смърт по всеки таласъм и трол, оказал се пред него. Но защитата на външната стена на цитаделата се пропука, нови и нови нашественици връхлитаха и Ги се оказа обкръжен. Другите по стената чуха сигнала за оттегляне и се забързаха надолу по стълбите, за да се струпат в голямата зала, но Ги остана да брани падналия си приятел.

Мурмандамус крачеше през труповете на своите войници, несмутен от крясъците на ранените и умиращите. Подмина разбитата външна порта и с рязък жест посочи на бойците си да се втурнат напред с тарана и да заблъскат вътрешната. Усмихна се на безумната глупост и на противниците си, и на своите бойци. С всяка поредна смърт мощта му се усилваше.

Пъг чу думите на Макрос в ума си: „Опитват се да пробият“.

Умовете на двамата магьосници се бяха съчетали до степен на хармония, непозната за Пъг досега. Сега той познаваше чародея като себе си, разбираше го, беше се превърнал в едно цяло с Макрос. Спомняше си всевъзможни неща от дългата история на чародея, спомените за чужди земи, историите на далечни светове — всичко това сега му принадлежеше. Както и познанието му.

Със своето вътрешно, мистично „око“ той беше в състояние да види мястото, където щяха да се опитат да проникнат. То съществуваше между физическия свят и онова „някъде“, където чакаше Томас, тънка пролука между едната времева рамка и другата. И сред тази пролука се надигаше и укрепваше някакъв настойчив звук, нещо, което той не можеше да чуе, но го усещаше. Напор, който се засилваше от усилието на онези, които, решени с цената на всичко да нахлуят в този свят, започваха последната си атака.