Арута се напрегна. Само допреди миг се взираше в замръзналите като статуи един срещу друг Пъг и Макрос, но ето че изведнъж в огромната зала се появи нещо друго. Иззад сенките напред пристъпи моределът — гигант с красиво, но всяващо ужас лице — и свали шлема с черния дракон от запотеното си чело. Беше гол, незащитен от броня, на гръдта му изпъкваше родилният белег с фигурата на дракона, а в десницата си стискаше черен меч. Той прикова очи в Макрос и Пъг и тръгна към тях.
Арута пристъпи иззад колоната, застана между Мурмандамус и двамата неподвижни магове и стисна сабята си, готов за битка.
— Е, детеубиецо, ето го последния ти шанс.
Мурмандамус се поколеба и очите му се опулиха.
— Как… — И изведнъж се ухили. — Слава на всевластната съдба, Господарю на Запада. Вече си мой.
Изпъна пръст напред и от него се изстреля синя мълния, но тя се огъна, срещнала острието на сабята на Арута, затанцува по него с нажежен до бяло пламък и запулсира яростно. Арута рязко извърна китката си и върхът на оръжието докосна каменната стена. Пламъкът угасна.
Очите на моредела се разшириха и той скочи срещу Арута, надавайки рев, изпълнен с дива ярост:
— Не ще ме спреш, мерзавецо!
Арута едва отби дивашкия замах и от черното острие, ударило камъка, изхвърчаха сини искри. Но докато отстъпваше, сабята му се изви в рязка дъга и посече моредела под рамото. Мурмандамус изврещя, все едно че му бяха нанесли убийствена рана, и се олюля, после обезумял опипа раната си, погледна кръвта по пръстите си и изхриптя:
— Не е възможно!
Арута замахна отново и отново порази моредела, усмихна се безмилостно и каза, изпълнил със сурова ярост всяка своя дума:
— Възможно е, жалко чедо на лудостта. Аз съм Господарят на Запада. Аз съм Губителят на Мрака. Аз съм твоята гибел, робе на валхеру.
Мурмандамус отвърна с неистов рев, съдържащ дивото безумие, заглъхнало преди векове, и се хвърли в атака. Арута остана на място, непоклатим, и боят започна наистина.
„Пъг.“
„Знам.“
Задвижиха се като едно цяло, слети в пълна хармония, и затъкаха шарка с нишките на силата, плетеница от енергии срещу напора на нашественика. Не беше толкова здрава тъканта, колкото при затварянето на разлома по времето на златния мост, но и разломът все още не беше отворен. Но силен беше натискът и тежко — изпитанието им.
Ударите по вратата продължиха и дървото започна да се цепи. После някъде отдалече отекна тътен. Кънтежът по вратата секна за миг и после се поднови. Още на два пъти се чу тътенът, все по-близо. После отвън се разнесоха изненадани викове, бумтенето по вратата спря и залата се разтърси от взрив, Джими скочи напред, плъзна настрани капака на малкото прозорче, надникна, обърна се към дьо ла Тровил и изрева:
— Отворете!
Командирът махна на бойците и те се втурнаха, откъснаха разбитата врата от пантите й и дьо ла Тровил и Джими се втурнаха навън. По улиците пред тях се стичаха мъже в разноцветни брони и трепеха наред таласъми и моредели. Джими извика:
— Цурани! Дявол да го вземе, цяла армия цурани!
— Как е възможно? — извика удивено дьо ла Тровил.
— Слушал съм много разкази от лорд Лаури и знам добре как изглеждат! Вижте им само пъстрите брони!
Ордата таласъми пред цитаделата заотстъпва пред превъзхождащите ги по брой цурани и дьо ла Тровил поведе мъжете си навън, подхващайки ги откъм тила. Джими се понесе напред и чу нов силен тътен. Надолу по широкия булевард видя фигурата на магьосник в черен халат, застанал пред димяща камара бурета и един преобърнат фургон, използвани за барикада. Магьосникът завъртя ръце и след миг от дланите му изхвърча огнено кълбо, затъркаля се тежко към някаква цел извън полезрението на Джими и последва далечен взрив.
След това от, пресечката излетя в галоп конен отряд и Джими разпозна знамето на Ландрет. С конниците яздеха Кълган, Мийчъм и двама магьосници в черни халати. Конниците спряха, Кълган се смъкна от седлото доста пъргаво за дебелак като него и закрачи към Джими.
— Кълган, никога в живота си не съм се радвал толкова да видя някого! — викна младежът.
— Навреме ли пристигнахме? — попита Хочопепа. Джими не го беше срещал никога, но след като идваше с Кълган, реши, че е важна особа.
— Не знам. Арута изчезна преди няколко часа с Пъг, Макрос, Томас и някакъв дракон, ако може да се вярва на доклада на Галайн пред дьо Батира. Ги и Амос Траск трябва да са някъде наоколо. — Посочи към сражаващата се гмеж и добави: — Дьо Мазини и останалите трябва да са там някъде. — Огледа се с широко отворени очи, пълни с ужас и умора. Гласът му стана хриплив, изпълнен с дълго удържаните чувства и почти отчаян. — Вече не знам кой е жив и кой не.