Моределът вдигна меча си и замахна да отсече главата на Арута, но щом ръката му се понесе напред, се удари в невидима преграда. Очите на моредела се разшириха, Арута залитна, изправи се, замахна и посече Мурмандамус през корема. Моределът нададе глух вой, олюля се и се срина по гръб.
Принцът бавно се смъкна на пода. Двама облечени в черно непознати притичаха да го задържат. Погледът на Арута се замъгли, после се прочисти и той видя усмивката на Мурмандамус. Моределът заговори със зъл шепот:
— Аз съм твар на смъртта, Господарю на Запада. Аз съм вечният слуга на Мрака. — Засмя се немощно и кръв се стече по брадичката му и закапа по родилната дамга с дракона на гърдите му. — Не съм това, което изглеждам. С моята смърт ти постигаш гибелта си. — Той затвори очи, рухна назад и смъртният му хрип изпълни залата.
Двамата мъже в черно се извърнаха мълчаливо, а от тялото на Мурмандамус се понесе странен, пронизителен звук. Изпруженото му върху камъните туловище набъбна като издуващ се мехур, пропука се и разкри в недрата си друго тяло, покрито със зелени люспи. Гъста тъмна течност и червена кръв, късове плът и бели парцали слуз се пръснаха из залата и люспестото тяло изригна от туловището на Мурмандамус, пльосна се на каменния под и се замята като риба. А сред ужасните му гърчове лумна яркочервен пламък, зъл и изпълващ залата с вековна воня на гнило. После пламъкът секна и вселената около тях се разтвори…
Пъг и Макрос се олюляха, и двамата усетили внезапната промяна. Цялото им внимание се беше съсредоточило в мястото между двете вселени, където се бе появила тънката пукнатина на раждащия се разлом. При всеки напор откъм външната вселена мятаха сноп енергия и кърпеха мистичната преграда. Преди миг битката бе достигнала върха си и тласъците бяха отслабнали. Но опасност все още съществуваше, защото Пъг и Макрос бяха изтощени. Изискваше се неимоверно напрежение и съсредоточеност, за да попречат разломът между вселените да се отвори. После отекна сигналът — сребрист тон, който запищя неистово в умовете им и ги взриви от болка. От друга посока последва нов неочакван напор и Пъг не можа да отвърне. Създание, пленило в себе си живот, отнет в безмилостна смърт и задържан за този миг, се понесе през тясната пролука на разлома и заигра като лудешки, вонящ и кървав пламък. Удари се в преградите, издигнати от Пъг, и ги разтърси. Раздра пукнатината на разлома, промъкна се незнайно как през сетивата на Пъг и мястото на яростната битка и за миг замъгли възприятието му. Пъг усети леко замайване, но тревожният вик на Макрос го достигна и умът му отново се съсредоточи върху разлома, вече зейнал отворен, Пъг заработи трескаво и някъде от дълбокия кладенец на силата изтръгна още и още енергия и стисна в неистово усилие тресящата се тъкан, удържаща двете вселени една до друга. И разломът рязко се затвори. Отново и отново последва напорът и отново Пъг едва удържа, но удържа. А после от Макрос дойде предупредителният зов: „Нещо се промъкна.“
„Нещо се е промъкнало“ — отекна предупредителният зов на Риатх.
Томас скочи от гърба й и зачака зад Камъка на живота. В залата се появи тъмно петно и започна да расте, огромно и силно, като въплътен кошмар. И се изправи. Абанос, безлик и смътен, същество, будещо безнадеждност. Очертанията му напомняха на човешки, но се извисяваше на ръст почти колкото Риатх. Сенчестите му криле се разпериха, засланяйки залата със сумрак като черна светлина, а на главата му като корона гореше огнен кръг — свирепи оранжеви пламъци, лишени от светлина.
— Това е Властелин на ужаса! Пази се, Риатх! — изрева Томас. — Пази се. То краде душите и се храни с умове!
Но тя не се побоя. Нададе яростен рев и се впусна в атака срещу кошмарното чудовище, и заиграха свирепо нокти и пламък, сплетени с магическата й сила. Томас пристъпи напред, но в тази фаза на времето се появи… друго присъствие, друго същество. Той притича назад в сенките и видя в светлината, струяща от огромния смарагд, да изниква фигура. Познаваше я. Познаваше това същество толкова добре, колкото познаваше и Пъг. Новодошлият отскочи от вихрещата се под високия каменен таван битка, от която стените се тресяха.
После бързо пристъпи към Камъка на живота и Томас също толкова бързо излезе от сенките и застана над камъка. Фигурата спря и изръмжа яростно.
Засиял в оранжево-черната си броня, Господарят на тигрите Дракен-Корин видя пред себе си немислимото. И изкрещя:
— Не! Не е възможно! Не е възможно да си още жив! Томас отвърна, а гласът му беше гласът на Ашен-Шугар:
— Значи дойде да видиш края.
Като тигър изръмжа завърналият се Властелин на драконите, измъкна меча си и скочи, напред и за пръв път Томас се озова пред враг, който наистина можеше да изтръгне живота му.