Битката се приближаваше към края си. Разбитите пълчища на Мурмандамус бягаха към Тъмния лес. Вестта за изчезването на вожда им се беше пръснала из цял Сетанон. А после най-неочаквано Черните кръвници, всеки където беше, започнаха да падат, сякаш някой изтръгваше живота им. Това, наред с пристигането на цураните и на магьосниците, подсилено и от вестта за нови войски, прииждащи от всички страни, предизвика забавянето на щурма, а после — провала му.
Джими бързаше по коридорите на цитаделата, спираше се за миг пред телата на убитите и ранените и търсеше трескаво с очи да разпознае някого. После се затича по стълбите към стената и се натъкна на група цурански воини. Провря се през тях и видя лекаря от Ландрет, клекнал до двама окървавени мъже, опрели гърбове на стената. Амос и Ги! Амос бе пронизан от стрела, но му се ухили широко. Лицето на Ги беше покрито със съсиреци и черната му превръзка бе паднала и сега на нейно място свирепо зееше червена кухина. Амос понечи да се засмее и едва не се задави.
— Ей, момче! Радвам се, че те виждам. Я ги виж тия петлета. — Пиратът махна немощно с ръка към неколцината застанали наоколо цурански бойци с пъстрите им облекла, които ги гледаха с неразгадаеми лица. — Проклет да съм, ако не са най-красивите птиченца, които съм виждал.
А след това отдолу се че зловещо стържене, последвано от смразяващ тътен, сякаш някаква обезумяла тълпа демони излизаше от ада. Джими се огледа стъписано и дори цураните май се изненадаха. Глух тътен изпълни цитаделата и стените започнаха да се тресат.
— Какво става! — извика Джими.
— Не знам, но нямам намерение да оставам тук, за да го разбера — каза Ги. Махна уморено да му помогнат да се изправи, пое протегнатата му от един цуранин ръка и се надигна. Други двама вдигнаха Амос и Ги каза на Джими: — Заповед! Който е останал жив, веднага да напусне цитаделата! — Трусовете отдолу се повториха и той се олюля, а зловещият тътен се усили. — Не! Който е останал жив, да напусне града!
Джими се затича към стълбището.
Глава 20
Равносметка
Залата потръпна и се разтърси. Арута се вслуша, притиснал с длан окървавения си хълбок. Звучеше като някаква далечна битка между титанични сили. Той пристъпи едва-едва до стоящите като каменни статуи Пъг и Макрос и двамата магьосници в черни халати, застанали до тях, изпъшка и каза:
— Аз съм принц Арута.
— Аз съм Елгахар — каза единият мъж в черно. — Тези двамата се мъчат да задържат някаква сила. Трябва да им помогнем.
Двамата положиха длани на раменете на Пъг и Макрос и затвориха очи и Арута отново се оказа сам. Погледна към гротескно разплутото туловище на Мурмандамус, смъкнало се в ъгъла. Пристъпи до него, наведе се и измъкна сабята си от трупа на човека-влечуго. Огледа покритото със слуз тяло на змиежреца и се изсмя горчиво. Превъплътеният водач на моределските племена се оказа пантатиец! Всичко се бе оказало измама — от вековното пророчеството, през пълководството на моределите и техните съюзници, та чак до щурмовете на Арменгар и Сетанон. Пантатийците просто бяха употребили расата на моредел по заповед на Господарите на драконите, за да се доберат до Камъка на живота и да го използват. И във всичко това моределите бяха употребени по-жестоко от всички други. Иронията беше колосална. Арута се слиса, щом го осъзна, но беше прекалено изтощен, за да може да направи нещо повече, освен да огледа с уморен поглед залата, сякаш търсеше някой, с когото да сподели откритието си. Изведнъж в стената с малката врата се появи процеп и по пода се изсипаха скъпоценни камъни, злато и други съкровища. От умора Арута дори не можа да се зачуди как стана това, защото не беше чул шум от падаща зидария.
Сабята увисна в ръката му и той се върна при четиримата магьосници. Не намери изход от сводестата подземна зала, затова седна и се загледа в четиримата заклинатели, вкаменени на място със оплетени ръце. Огледа раната си и се убеди, че кървенето е намаляло. Беше болезнена, но не и сериозна. Облегна се на стената, отпусна се удобно и зачака. Нищо друго не можеше да направи.
Опашката на Риатх помете зидария от стената и я размаза на прах. Драконката изврещя от болка и гняв, стовари магията си върху Властелина на ужаса и го нападна с нокти и зъби. Но той се биеше здраво и тя също плати тежка дан.
Томас замахна с все сила, удържайки се между Камъка на живота и Дракен-Корин. С писък и ръмжене връхлетя валхеру, като тигъра, изписан на жълто-черния му табард. Такава дива ярост, каквато бе обзела противника му, Томас не бе виждал от дните на безумие по време на Войната на разлома. Но битките го бяха закалили и той не даде воля на гнева си.