— Той е мъртъв.
Джими не можа да се сдържи. Скочи от пейката, избута хората, отрупани пред вратата и не позна собствения си глас, когато извика:
— Нее!
Стъписаните стражи не можаха да го спрат и той се втурна в спалнята на Арута. И спря. Защото на ложето лежеше, склопил очи, принцът. Джими разтреперан огледа така познатото му и скъпо на сърцето му лице. Пресегна се да го погали, но ръката му се спря на педя от лицето. Нямаше нужда да го докосва, за да се увери, че човекът в леглото наистина е мъртъв. Джими сведе глава и заплака.
Глава 4
Препускане
Томас се събуди.
Нещо го бе призовало насън. Той скочи, разтърка очи и се огледа в тъмното. Свръхчовешкият му взор отличаваше всеки детайл в спалния обков, все едно че беше привечер. Покоите на кралицата и нейния принц-консорт не бяха големи. Издълбани бяха в хралупата на живо, могъщо дърво; Не забеляза нищо нередно. За миг се притесни да не би ужасните сънища от близкото минало да са се върнали, но след като се разбуди съвсем, отхвърли това опасение. Точно тук той беше пълен господар на обладалото го могъщество. Въпреки че старите ужаси често изникваха в ума му най-нечакано.
Томас погледна съпругата си. Агларана спеше дълбоко. После стана от ложето и пристъпи до малкия Калис. Вече двегодишно, момчето спеше в малка дървесна кухина до покоите на родителите си. Невръстният принц на Елвандар също спеше дълбоко, с кротко и спокойно личице.
А зовът дойде отново. И Томас разбра кой го зове. Не че бе сигурен откъде иде зовът, но изпита чувство на обреченост. Пристъпи до провесеното на сухия клон снаряжение в бяло и златно. Обличал бе тези одежди само веднъж след края на Войната на разлома, за да унищожи Черните кръвници, дръзнали да прекосят границите на Елвандар. Но сега съзнаваше, че е време отново да ги навлече.
Откачи тихо златната броня и излезе навън. Лятната нощ бе натежала от аромата на горски цветя, смесен с дъха на прясно изпечените за утрешните ястия лешникови питки.
Заоблича Томас бойните си одежди под зеления покров на Елвандар. Върху долната риза и панталоните нахлузи тежката жилетка с плетената златна ризница, а върху нея — белия табард с извезания на гърдите златен дракон. После окачи на тежкия колан златния си меч, сложи на главата си златния шлем и накрая вдигна белия щит.
Дълго стоя така, снаряжен в доспехите на Ашен-Шугар, последния от расата на валхеру, Властелините на дракона. Свързваше ги пронизало тъканта на времето мистично наследство и по някакъв непонятен начин Томас се бе превърнал колкото в човек, толкова и във валхеру. Същността му си бе останала почти непроменена — простосмъртен, роден и отгледан от обичните си баща и майка в готварницата на Крудий, но силите му след тази тайнствена връзка далеч надвишаваха човешките. И тази нечовешка мощ не произхождаше вече от самите доспехи — те се бяха оказали само проводник, сътворен от чародея Макрос, замислил по някакви свои, неведоми причини Томас да наследи древното могъщество на валхеру. И сега то се таеше в глъбините на естеството му, но Томас все така се чувстваше смален, щом наденеше белозлатите доспехи.
Младият мъж притвори очи и с недосягано от векове изкуство пожела да отпътува там, където го зовяха.
Златно сияние го обкръжи и изведнъж той се понесе сред дървесата на елфския лес, по-бързо от човешки взор. Прелетя като светлина покрай нищо неподозиращите елфски постове и се озова насред просторна морава далече на северозапад от двора на кралицата. После отново се въплъти в телесната си форма и потърси с очи оня, който бе изпратил призива. Откъм дърветата се приближи мъж в черен халат и с безкрайно познато на Томас лице. Прегърнаха се. От деца бяха расли като братя.
— Странна среща, Пъг — рече Томас. — Познах зова ти като подпис върху пергамент, но защо бе нужно това чародейство? Защо просто не ми дойде на гости у дома?
— Трябва да поговорим насаме. Ида от много далече.
— Каза ми го Арута миналото лято. Каза, че си останал в света на цураните, за да разбереш нещо за това, което стои зад черните набези на Мурмандамус.
— Научих някои неща през тази година, Томас. — Пъг заведе Томас до едно паднало дърво и двамата седнаха на гнилия ствол. — Вече съм сигурен без капка съмнение, че зад Мурмандамус стои онова, което цураните наричат Врага. Древно същество или сила с невъобразими възможности, тази ужасяваща стихия се стреми да проникне в нашия свят и именно тя дърпа конците на моредела и неговите съратници, но с каква точно цел — не знам. И за мен все още е непонятно как трупането на моределските пълчища или убийството на Арута може да помогне на Врага да проникне в нашето времепространство. — Пъг замълча за миг. — Толкова много неща все още не разбирам, въпреки всичко научено. Почти бях вдигнал ръце след проучванията си в библиотеката на Конгрегацията. Намерих само едно. — Погледна приятеля си напрегнато. — Беше съвсем смътен намек, бледа следа, но ме отведе далече на север в Келеуан, в едно приказно място под полярния лед. Последната година преживях в Елвардейн.