— На други светове? — попита воинът в бялото и златото.
— Да. Точно за това ми трябваш. Твоите умения са ми неподвластни. Разлом до Келеуан мога да отворя, но за странстванията по други светове само съм чел в хилядолетни томове… Двамата заедно имаме шанс. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се. Трябва да поговоря с Агларана…
— Не — пресече го твърдо Пъг. — За това си има причини. Преди всичко подозирам, че ни заплашва нещо невъобразимо. Ако подозрението ми се окаже вярно, никой не бива да узнае какво сме предприели. Да споделиш за нашето издирване с тези, които искаш да успокоиш, би означавало да рискуваме пълен провал. Би могъл да унищожиш тях самите. По-добре да ги оставим да се потревожат малко.
Томас се замисли. Едно бе сигурно за момчето от Крудий, превърнало се във валхеру: ако в цялата вселена имаше човек, комуто можеше изцяло да се довери, то този човек сега стоеше пред него.
— Никак не ми харесва, но ще се съобразя с опасенията ти. Как ще го направим?
— За да избродим вселената, за да се впуснем може би да преплуваме през потока на времето, ще ни е нужно да яхнем същество, което е подвластно само на теб.
Томас зарея поглед в далечината.
— Било е преди… векове. Също като бившите слуги на валхеру, онези, за които говориш, са укрепили волята си с времето и сега едва ли ще приемат да служат драговолно. — Замисли се, затънал в избледнелите от столетия спомени. — Трудно ще е, но ще опитам.
Томас стана, пристъпи до средата на поляната, притвори очи и вдигна ръце високо над главата си. Пъг го гледаше мълчаливо. Дълго време и двамата останаха неподвижни. После мъжът в белозлатите доспехи се обърна към чародея.
— Една от тях ми отвръща. Много отдалече. Но идва насам с огромна скорост.
Времето потече бавно, звездите по небесния купол следваха вечния си ход. А после от далечината се чу плясък на могъщи криле, порещи нощния въздух. Скоро звукът се усили, съпроводен с мощен полъх, и откъм звездите се спусна гигантски силует.
И ето че сред поляната плавно и леко кацна същество с колосални размери. Крилете, разперени на над сто стъпки от всяка страна, положиха с почти безшумна лекота насред моравата тяло, надвишаващо на ръст и тегло и най-едрото същество на Мидкемия. Лунна светлина заблещука по златистите люспи на драконката. Главата й, голяма колкото фургон, се сниши и увисна малко над двамата мъже. Изгледаха ги две гигантски очи с рубинен цвят. И съществото проговори:
— Кой дръзва да ме призове?
— Аз, някогашният Ашен-Шугар — отвърна Томас. Огнените очи го изгледаха с раздразнение и любопитство.
— На волята ми господар да си ли възжела, понеже моите предци робуваха на твоите? Тогава знай: пораснало е племето на драконите в сила и в гордост. И няма веч да служим драговолно. Готов ли си да го оспориш?
Томас примирително вдигна ръце.
— Съюзници търсим, не слуги. Аз съм Томас. Онзи, що остана с Долган джуджето до Руагх в предсмъртния му час. Той за приятел ме броеше и с дара си направи ме валхеру.
Драконката се замисли. И отговори:
— Изпя се тази песен добре и гръмко, Томас, друже на Руагх. Знай, нивга в нашата вековна памет не се е случвало такова чудо. В предсмъртния си час Руагх обходи за последно небесата тъй, че сякаш младостта си беше върнал, и смъртната си песен той изпя с възторг и живост. А в нейните слова говореше се за Долган и теб. И с благодарност чухме тази песен ний всичките от змеевото племе. Заради тази ваша доброта ще те изслушам.
— Стремим се двамата със чародея към някакви места, откъснати от нас в пространството и времето. Но щом възседнем твоя гръб, преградата им ще сломим.
При тези думи драконката го изгледа злобно и попита:
— Но що за цел ви тласка към то рвение подобно?
— Велика, ужасно бедствие грози света ни — каза Пъг. — Заплаха невъобразима дори за змеевия род.
— Странни неща на север размътват световния покой — отвърна драконката. — Зъл вятър вее по нощите напоследък. — Съществото се умълча, замислено над казаното. — Тогава… ще взема май да сключа сделка с вас. За начинание такова ще взема да ви пренеса с приятеля ти. Наричат ме Риатх. — Драконката сниши глава и Томас се качи сръчно и показа на Пъг къде да стъпи, та да не причини неудобство на гигантското същество. След това и двамата се наместиха удобно в плитката седловина между врата и раменете, малко пред крилете.
— Много сме ти задължени, Риатх — каза Томас. Драконът изплющя с могъщите си криле и пое към небето.
Стремглаво се издигнаха над Елвандар, здраво възседнали люспестия гръб. Риатх заговори: