От три дни чакаха Мартин и Арута бе започнал да изпитва безпокойство. Предвид спешността, подчертана в писмото, той беше очаквал, че Мартин ще пристигне в Илит преди тях. Освен това всеки ден в града увеличаваше шанса някой да ги разпознае от последното им пребиваване тук. Една пиянска свада, завършила с убийство, макар и да не беше необичайно събитие, лесно можеше да доведе до разпознаването им.
Върху масата падна сянка и петимата вдигнаха глави. Пред тях стояха Мартин и Бару. Арута бавно се надигна и Мартин му протегна ръка. Здрависаха се и Мартин тихо промълви:
— Радвам се, че те виждам жив и здрав.
Арута се усмихна кисело.
— Аз също.
Мартин му отвърна с огледална усмивка.
— По-различно изглеждаш. — Арута кимна мълчаливо, а Мартин попита: — А този как се е озовал тук? — И посочи Джими.
— Може ли някой да го спре? — вдигна рамене Лаури. Мартин погледна Локлир и вдигна вежда.
— Този също го познавам отнякъде, но не мога да се сетя за името.
— Това е Локи.
— Протежето на Джими — поясни с кикот Роалд. Мартин и Бару се спогледаха и херцогът каза:
— Не ни ли стига един, че сега и двама?
— Историята е дълга — въздъхна Арута. — Не бива да се бавим дълго тук.
— Съгласен — кимна Мартин. — Но ще ни трябват нови коне. Нашите се изтощиха, а предполагам, че тепърва ни чака дълъг път.
Арута присви очи и отвърна:
— Да. Много дълъг.
За групата на Арута крайпътната къща беше като примамлив маяк. От всеки прозорец на двата й етажа струеше гостоприемна жълтеникава светлина, която прорязваше потискащия нощен сумрак. Бяха яздили без произшествия, откакто напуснаха Илит, подминали бяха Зюн и Ябон и сега се намираха пред последния, краен пост на Кралството, където горският път извиваше на изток към Тир-Сог. Да продължат право на север означаваше да навлязат в земята на хадатите, а северните хребети оттатък бележеха границите на Кралството.
Едно конярче с щръкнали уши чу тропота на приближаващите се коне и скочи от плевника да им отвори конюшнята — малцина пътуваха по горския път до толкова късно и момчето тъкмо се канеше да си ляга. Бързо разседлаха конете и се погрижиха за тях, като Джими и Мартин хвърляха от време на време бдителен поглед към леса да не би да ги дебне някоя неприятност.
Когато приключиха, взеха багажа си и се запътиха към хана.
— Никак няма да е зле, ако намерим и топла храна — изсумтя Лаури.
— Може би ще е последната ни за доста време — подхвърли Джими на Локлир.
На табелата над вратата бе нарисуван мъж, заспал на една кола, докато мулето му се отдалечаваше по пътя.
Храната е добра. „Спящият колар“ е едно от най-хубавите селски ханчета, които съм посещавал, макар понякога да е пълно със странни гости — каза Лаури.
Влязоха в ярко осветена и приветлива гостилница. В голямото огнище в ъгъла пламтеше весел огън, а пред него имаше три дълги маси. От другата страна на помещението, срещу вратата, имаше дълъг тезгях, зад който на стената бяха подредени големи бъчви с ейл. А към тях между масите, с широка усмивка на лицето, крачеше самият ханджия, човек на средна възраст и с юнашко шкембе.
— А, гости. Добре сте ми дошли. — Щом стигна до тях, усмивката му се разшири. — Лаури! Роалд! Жив да съм! Толкова години минаха! Така се радвам, че ви виждам!
— Здравей, Джефри — отвърна менестрелът. — Това са мои приятели.
Джефри хвана Лаури за лакътя и го поведе към една от масите до тезгяха.
— Твоите приятели са също толкова добре дошли, колкото и ти. — Разположи ги на масата и продължи: — Но колкото и да се радвам, че те виждам, все пак съжалявам, че не бяхте тук преди два дни. Щях да се оправя с един добър певец.
— Неприятности ли? — усмихна се Лаури.
По лицето на Джефри мина сянка на неутешимо страдание.
— Те неприятностите край нямат. Една тумба джуджета се изсипа тук преди няколко дни и като запяха ония техни пиянски песни — с часове. Не стига това, ами като почнаха да си тропат в такт с каквото им попадне — чаши, халби, бойни брадви, без изобщо да ги е еня какво ще изпочупят. Изпотрошиха ми грънците и масите в целия хан. Чак днес следобед успях да придам на гостилницата що-годе приличен вид. — Ханджията изгледа Роалд и Лаури насмешливо. — Тъй че гледайте да не ми погодите и вие някоя неприятност, като последния път. Една поразия на седмица без друго ми идва много. — Джефри огледа помещението. — Сега поне е кротко, но очаквам всеки момент да пристигне някой керван. Амброс, търговецът на сребро, минава оттук по това време на годината.