Джефри плесна Лаури по рамото.
— И няма да се отбиеш да си видиш близките, така ли? Лаури поклати глава.
— Едва ли. Толкова години минаха. Толкова сме различни вече. — Всички освен Бару и Локлир знаеха, че е изгонен от родния си дом от баща си. Като момче Лаури седеше оказал калпав в земеделието, интересуваха го повече блянове и песни. При толкова много гърла за хранене, баща му го беше изхвърлил на улицата да се оправя сам, още на тринадесет години.
— Баща ти идва тук преди две, не, почти преди три години беше — каза ханджията. — Малко преди края на войната. С още неколцина селяни караха керван със зърно за армията при Ламът. — Вгледа се втренчено в лицето на Лаури. — И знаеш ли какво каза за тебе?
На лицето на бившия трубадур се изписа странно, неразгадаемо за мъжете около масата изражение.
— Споменах, че от доста години не си се вясвал насам, и той рече; „Хм, ми то май и двамата извадихме късмет. Този непрокопсаник и на мен не ми е досаждал от години.“
Лаури избухна в смях. Роалд също се засмя.
— Такъв си е баща ми. Надявам се, че старият негодник е добре.
— Така ми се струва — отвърна Джефри. — С братята ти като че ли се оправят добре. Стига да мога, ще му пратя вест, че си се отбивал. Последния път, когато чухме нещо за теб, беше отпрашил нанякъде с войската, беше преди пет-шест години. Сега откъде идвате?
Лаури хвърли поглед към Арута. И двамата си мислеха едно и също. Саладор беше далечен източен двор и до границата все още не бе стигнала вестта, че човек от Тир-Сог сега е станал там херцог, женен за сестрата на краля. И двамата се успокоиха.
Арута се постара да отвърне небрежно.
— А, мотаем се тук-там. Напоследък бяхме в Ябон.
Джефри седна до масата, забарабани с пръсти по нея и рече:
— Май ще е най-добре да изчакате Амброс да мине оттук. Той ще е тръгнал за Тир-Сог. Сигурен съм, че може да си позволи да наеме още няколко охранници. По тукашните пътища най-добре се пътува с голяма дружина.
— Неприятности ли? — попита Лаури.
— Както винаги, но напоследък са повече. Вече от няколко седмици се разправят какви ли не страхотии за таласъми и за разбойници, дето безпокоят пътниците. Не че е нещо ново, но май взе да става по-често от обикновено, а и странното е, че за тия таласъми и разбойници все приказват, че били тръгнали на север. — Ханджията замълча за момент. — А и има една работа, дето я разправяха джуджетата, когато пристигнаха. Виж, това си е цяло чудо.
Лаури се престори на незаинтересован.
— Остави ги джуджетата. Те си падат по странните работи.
— Ама това наистина си беше странно, Лаури. Джуджетата казаха, че видели следите на някакви Тъмни братя и нали са джуджета, взели че ги догонили, за да ги изтрепят. И значи настигнали тия Тъмни братя и взели, че млатнали един, убили го де, или поне така си помислили. Ама той, видиш ли, не умрял кротко като хората. Де да знам, може би младоците им с младоци искаха само да подхлъзнат един дърт ханджия, ама разправяха, че го млатнали оня ми ти Брат с една секира, и какво мислиш? Хай да му се не види, секирата му разцепила тиквата на две, но онова ми ти нещо само си прибрало сцепената глава и взело, че се затичало след спътниците си. Джуджетата толкова се стъписали, че се заковали на място и спрели да ги гонят. Ей това е. А другото е, че според джуджетата никога не са срещали банда Тъмни братя, толкова решени на всяка цена да бягат, сякаш трябвало на всяка цена да стигнат някъде и не могат да си губят времето да се бият. Иначе обикновено са много зла пасмина и хич не обичат джуджета, както и всеки друг, който им падне на пътя. — Джефри се усмихна и намигна. — Знам, че възрастните джуджета са сериозни типове и не се гъбаркат, ама тия младите ме пързаляха нещо, струва ми се.
Арута и останалите не реагираха, но всички знаеха, че разказът е верен — и че всичко това означава, че Черните кръвници отново са нахлули в Кралството.
— Сигурно ще е по-добре да изчакаме кервана на този търговец на сребро, но трябва да тръгнем още призори — каза Арута.
— Щом имаш само още един гост, надявам се, че няма да имаме проблеми със стаите — подхвърли Лаури.
— Никакви. — Джефри се наведе над масата и зашепна: — При цялото ми уважение към госта, дето си плаща добросъвестно, но той спи в общата стая. Предложих му отделна стая с намаление, но той отказа. На какво ли не е готов човек, за да си спести някой сребърник. — Джефри се надигна. — Колко стаи?
— Две ще са ни достатъчно — каза Арута.
Ханджията, изглежда, се разочарова, но като знаеше, че на пътниците все не им достигат пари, не се изненада.