Мартин, свършил междувременно касапската си работа, се обади:
— Може би, но това е най-голямото укрепление от пограничните баронства.
— Аз не бих се захванал да го обсаждам — каза Арута. — Изграден е така, че да удържа на щурмове. Може да бъде засипан с орди, а по всичко личи, че Мурмандамус не е от тези, които щадят живота на своите. Освен това така би се оказал изолиран на платото на Високи лес, без да има накъде да отстъпи. Не, това ми се струва безсмислено.
— Вижте — изхленчи човекът на земята. — Аз съм просто куриер, наел съм се да си изкарам хляба. Не можете да ме вините за това, което се кани да прави Братството, ваши благородия, нали?
Джими се върна с Локлир. Мартин се обърна към Арута.
— Не смятам, че този знае нещо повече. Лицето на Арута помръкна.
— Знае кои сме.
— Така е — кимна Мартин.
Лицето на Кроуи изведнъж пребледня.
— Вижте, можете да разчитате на мен. Ще си държа устата затворена, ваше височество. Няма нужда да ми давате нищо. Само ме пуснете да си ида и веднага ще се разкарам надалече оттук. Честно.
Локлир огледа мрачните лица на спътниците си, без да разбира какво става.
Арута забеляза това и кимна леко на Джими. Младежът хвана Локлир под мишницата и го повлече настрани.
— Ка… кво… — заекна младият скуайър. Щом се отдалечиха достатъчно, Джими спря.
— Ще изчакаме тук.
— Защо? — попита объркано момчето.
— Да свършат каквото трябва да свършат.
— Какво да свършат? — настоя Локлир.
— Да убият предателя.
Локлир го погледна пребледнял и Джими му заговори строго:
— Виж какво, Локи, това е война и в нея умират хора. И този Кроуи е един от най-маловажните хора, които ще загинат. — Локлир не можеше да повярва на суровостта, изписана на лицето на приятеля му. Повече от година беше виждал в него уличния мошеник, хитреца, чаровника, но сега виждаше пред себе си един съвсем непознат Джими — хладнокръвен ветеран, обръгнал в живота младеж, който беше убивал и който щеше да убива и тепърва. — Този човек трябва да умре — продължи Джими. — Той знае кой е Арута, а мислиш ли, че животът на принца ще струва пет пари, ако Кроуи се измъкне?
Локлир го изгледа с пребледняло лице и бавно затвори очи.
— Но не можем ли да…
— Какво? — сряза го грубо Джими. — Да изчакаме да мине някой патрул от градската стража и да им го предадем, за да го съдят в Тир-Сог ли? И да се явим там, за да свидетелстваме? Да го вържем за няколко месеца? Виж, ако това ще ти помогне, просто си напомни, че Кроуи е негодник и предател, а Арута е нашият принц. Но както и да го погледнеш, друг избор няма.
Откъм поляната се чу задавен вик и Локлир потръпна. После смущението му сякаш го напусна и той мълчаливо кимна. Джими хвана приятеля си за рамото и леко го стисна. Изведнъж си помисли, че Локлир никога вече няма да изглежда толкова млад.
Бяха се върнали в хана и чакаха, за радост на малко объркания Джефри. След три дни се появи някакъв странник и се отби на масата на Роалд, заел мястото на Кроуи. Поговори малко с него и напусна ядосан, след като Роалд му каза, че договорът между Мурмандамус и Сегерсен е прекратен. Мартин беше подхвърлил на Джефри, че един известен и търсен от властите наемнически пълководец може да спре на лагер наблизо и че е сигурен, че този, който предаде на местното опълчение къде може да го намерят, ще получи голяма награда. Бяха напуснали на другия ден и сега яздеха на север.
— Джефри го чака приятна изненада — подхвърли Джими.
— Защо? — попита озадачен Арута.
— Ами, Кроуи така и не е платил сметката си за последните два дни, тъй че Джефри взе щита му като гаранция срещу дълга му.
Роалд се засмя.
— Искаш да кажеш, че все някой ден ще погледне под коженото покривало, така ли?
Всички освен Роалд се спогледаха объркани и Джими поясни:
— Златен е.
— Затова Кроуи го мъкнеше непрекъснато със себе си — добави Роалд.
— И затова заровихте всичко останало, освен което си прибра Бару, но него го върнахте, така ли? — рече Мартин.
— С него трябваше да се плати на Сегерсен. Никой не би си губил времето с жалък наемник, който няма и два медника да отърка между пръстите си, нали? — каза Джими и всички се разсмяха. — Стори ни се редно да го оставим на Джефри. Небесата знаят къде отиваме и едва ли ще можем да го използваме.
Арута им махна да спрат.
Цяла седмица се бяха движили упорито на север. На два пъти бяха пренощували в хадатски села, където познаваха Бару. Бяха го посрещали с почит и уважение, защото по някакъв начин вестта, че е убил Мурад, бе стигнала до планинските земи на хадатите. Дори да проявяваха някакво любопитство към спътниците на Бару, планинците не го показваха. И Арута, както и останалите, беше сигурен, че мълвата за преминаването им няма да се пръсне.