След като отговорът така и не последва, Ги удари ядосано по тежката маса.
— Не си играй с търпението ми, Арута. — Ги вдигна пръст. — В този град ти не си принц. В Арменгар командва само един глас и този глас е моят! — Отпусна се в стола си с почервеняло под черната превръзка лице и каза с по-мек тон: — Не исках… да те нагрубя. Просто умът ми е натежал от други неща. — Потъна в мълчание и ги загледа замислено, после промълви: — Представа нямам какво търсиш тук, Арута, но или някаква невъобразима странност е продиктувала решението ти да тръгнеш насам, или не си прихванал и една троха от онова, на което баща ти е трябвало да те научи. Принцът на Крондор, с двама от най-могъщите херцози на Кралството, Саладор и Крудий, да тръгнат към Северните земи в компанията на един наемник, един хадатски планинец и две хлапета! Или съвсем си си изгубил ума, или е някакъв непостижим до гениалност за мен ход.
Арута запази мълчание, но Мартин проговори:
— Доста неща се промениха откакто напуснахте Кралството, Ги.
Ги помълча, после каза:
— Струва ми се, че в това се крие история, която трябва да чуя на всяка цена. Помощ не мога да ви обещая, но допускам, че целите ни могат да се окажат съвместими. — Обърна се към Амос. — Намери им по-удобно жилище и ги нахрани. — После каза на Арута: — Ще ви дам време до заранта. Но като седнем да поговорим отново, недей повече да изпитващ търпението ми. Трябва да разбера какво ви е довело тук. Жизненоважно е. Можете да ме потърсите и преди да е съмнало, ако решите да говорите.
И махна на Амос да ги изведе. Арута и Мартин последваха моряка в коридора и щом вратата се затвори, Амос спря, изгледа ги продължително и изръмжа:
— За умни момчета като вас, току-що отлично показахте какво значи да се държиш като идиот.
Амос обърса устата си с опакото на ръката, оригна се и лапна още един резен хляб и парче сирене.
— И какво после?
— После — отвърна Мартин, — като се върнахме, Арута се врече на Анита само след час, а скоро след това и Карлайн се венча за Лаури.
— Ха! Помниш ли онази нощ на кораба? Когато ми каза, че брат ти се е хванал на въдицата и че няма никакъв шанс да се измъкне.
Арута се усмихна. Седяха около голяма кошница с храна и буре с ейл в една просторна стая в жилището, което им бяха отредили. Слуги нямаше — храната бе донесена от войници — и се обслужваха сами. Бару чешеше разсеяно Блутарк зад ушите, а кучето гризеше един кокал. Това, че зверохрътът бе предпочел да остане с хадата, изглежда, не бе притеснило никого.
— Амос, бъбрим си вече от половин час — каза Арута. — Няма ли да ни кажеш все пак какво става? И как, в името на небесата, си се озовал тук?
Амос се огледа.
— Това, което става, е, че вие сте пленници, повече или по-малко, и такива ще си останете, докато Едноокия не реши друго. Впрочем виждал съм доста килии и мога да кажа, че тази е най-хубавата от всички, на които съм попадал. — Размаха широко ръка да обхване просторната уютна стая. — Ако сте решили да стоите в затвор, този си е много добър. — Очите на стария морски вълк се присвиха. — Но никога не забравяй, че все пак си е затвор, момчето ми. Виж, Арута. Двамата с Мартин ви познавам от доста време и знам едно-друго за вас. Не помня да сте се държали някога толкова недоверчиво и предполагам, че нещо през последните две години ви е накарало да опнете платната по този вятър. Но тук човек е длъжен да живее, да диша и да се храни с доверие, иначе загива. Ясен ли съм?
— Не — отвърна принцът. — Какво всъщност искаш да ми кажеш?
Амос се замисли, след което каза:
— Хората в този град са заобиколени отвсякъде само с врагове. Доверието към съседа тук е начин на живот, ако искаш да оцелееш. — Замълча отново да претегли думите си. — Вижте, ще ви разкажа как се озовах тук и тогава може би ще разберете.
Амос се отпусна на стола си, наля си нова халба ейл и подхвана разказа си.
— Значи последния път, когато ви видях вас двамата, тъкмо тръгвах от залива с кораба на брат ви. — Мартин и Арута се усмихнаха. — Та ако си спомняте, по същото време всички в града търсеха Ги. Но не го намерихте, защото се беше скрил там, където на никой не можеше да му хрумне да го потърси.
Очите на Мартин се разшириха от удивление — проява на несдържаност, съвсем неприсъща за него.
— На кралския кораб!