— Какво „е“? — отвърна той на завален арменгарски.
— Гледахте ни.
Джими погледна озадачено Локлир, който също се изправи.
— Нещо нередно ли има в това? — попита Локлир, който говореше езика им малко по-добре от Джими.
Двете момичета се спогледаха и се изкикотиха.
— Не е възпитано.
— Ние сме чужденци — отвърна Локлир. Двете момичета избухнаха в смях.
— Това се вижда. Чухме. Всички в Арменгар знаят за вас. Локлир се изчерви — осъзна, че двамата с Джими отдалече се разпознават по външността си. Второто момиче го огледа с тъмните си очи и каза:
— Там, откъдето идвате, така ли зяпате момичетата?
Локлир изведнъж се ухили и отвърна:
— При всяка възможност.
Сега и четиримата се засмяха. По-височкото каза:
— Аз съм Криста, а това е Бронвин. Служим в Трети отряд. Днес ни пуснаха в отпуск до утре вечер.
Джими нямаше представа какво точно означава номерът на въпросния отряд и колко е важен, но отвърна:
— А аз съм скуайър Джеймс… Джими. Това е скуайър Локлир.
— Локи.
— Вие еднакви имена ли имате? — попита Бронвин.
— „Скуайър“ е титла — поясни Локлир. — Ние сме на служба при принца.
Момичетата се спогледаха озадачено и Криста каза:
— Говорите чуждоземски неща, които не разбираме.
С плавно движение Джими пъхна ръката си под мишницата й и каза:
— Ами добре тогава, защо не ни покажете града, а ние ще ви обясним чуждоземските неща.
Локлир последва примера на приятеля си малко непохватно и не стана ясно кой чия ръка награби — той тази на Бронвин или тя неговата.
Бронвин и Криста се закикотиха и поведоха момчетата по улиците на града.
Мартин похапваше и хвърляше погледи към Бриана, без да престава да слуша разговора около трапезата. Групата на Арута, без двете момчета, седеше около голямата маса с Ги, Амос и Бриана. Още един от командирите на Ги, Гарет, също вечеряше с тях. Липсата на момчетата не беше основание за тревога, както ги увери Амос, защото нищо не можело да им се случи в града, без протекторът да го научи веднага. А и нямаше начин да избягат от града, дори за толкова надарена личност като Джими. Арута не беше толкова сигурен в последното като Амос, но го премълча.
Арута си даваше ясна сметка, че двамата с Ги трябва скоро да стигнат до някакво съгласие, и донякъде усещаше в какво ще се изрази то, но отлагаше изводите, докато не чуе какво се кани да сподели с него Ги насаме. Принцът оглеждаше съсредоточено протектора. Ги беше изпаднал в мрачно настроение, което по странен начин напомняше на Арута за баща му в миговете, когато помръкваше по същия начин. Ги почти не беше хапнал, но пиеше здраво от близо час.
Арута насочи вниманието си към брат си, който от сутринта се държеше съвсем необичайно. Мартин можеше да мълчи дълго — особеност, обща и за двамата — но откакто бе видял Бриана, направо беше онемял. Тя бе дошла с Амос в жилището на Арута за обяда и оттогава Мартин не беше продумал и десет думи. Но очите му говореха повече от красноречиво и доколкото Арута разбираше от тези неща, Бриана му отвръщаше. Най-малкото тя като че ли се заглеждаше повече в Мартин, отколкото във всичко друго на масата.
Ги също не продумваше почти нищо. Ако майката на Бриана приличаше на нея, Арута можеше да разбере мъката му, тъй като в малкото часове, в които бе имал възможност да наблюдава Бриана, бе могъл да я оцени като изключителна жена. Разбираше също така какво у нея привлича толкова Мартин. Красива не можеше да се нарече, но колкото и различна да беше от любимата му Анита, излъчваше неустоим чар и някаква сурова, властна и магнетична увереност. Липсваше й каквото и да е притворство, държеше се с някаква поразителна и неподправена естественост и тази особеност на нрава й напълно подхождаше за брат му. Умът на Арута, разбира се, беше все така погълнат от тежки размисли, но въпреки това, макар и за малко, това, което усещаше, че става между двамата, го развесели. Явно беше, че Мартин е хлътнал дълбоко.
Вечерята бе малко странна за Арута и Мартин, тъй като в трапезарията на Ги слуги нямаше, както и навсякъде в Арменгар. Като проява на почит храната се носеше в покоите на протектора от войници, но инак той се обслужваше сам, както и гостите му. Амос им бе казал, че повечето вечери двамата с Арманд отнасят използваните прибори и съдове долу в кухнята и ги мият сами. В този град всеки помагаше в работата и никой никому не слугуваше.
Когато приключиха с яденето, Амос каза:
— С Гарет и Арманд смятаме да обиколим по стената. Тази вечер ни спестиха задължението с миенето на съдове, така че ще можем да се представим като добри домакини. Кой желае да се разходи с нас? — Поканата беше обща за всички на масата. Роалд, Лаури и Бару поискаха да тръгнат с тях — хадатът беше най-настоятелен в желанието си да научи повече за далечните си родственици.