— Но със смъртта на Родрик и провъзгласяването на Луам за наследник всичко това стана безсмислено. Не познавам брат ти, но допускам, че притежава качествата на баща ти. Във всеки случай сега Кралството би трябвало да е в по-добри ръце, отколкото когато на трона седна Родрик.
Арута въздъхна.
— Даде ми много поводи за размисъл, Ги. Не мога да одобря основанията ти и методите ти, но отчасти ги разбирам.
— Одобрението ти е без значение. Не се разкайвам за нищо от това, което съм направил, и съм готов да призная, че решението ми да претендирам за трона, пренебрегвайки правата на баща ти за наследството, бе продиктувано донякъде от чувство за мъст. След като не можех да имам майка ти, то и Боррик не можеше да има короната. Но освен егоистичните съображения бях също така твърдо уверен, че ще съм по-добър крал от баща ти. Това, което ми приляга най-добре, е управлението. Но това не значи, че съм изпитвал удоволствие от всичко, което трябваше да направя. Виж, това, което искам, е да ме разбереш. Не е необходимо да ме харесваш, но трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм. Това ми е необходимо, за да осигуря бъдещето на Арменгар.
Арута изведнъж изпита неудобство. Споменът за един подобен разговор преди две години нахлу в ума му. После след дълго мълчание, той отрони:
— Не мога да те съдя. Току-що си спомних за един разговор с Луам в бащината ни гробница. Готов бях да видя Мартин мъртъв, но не и да допусна гражданска война. Собствения ми брат… — добави той едва чуто.
— Такива преценки понякога са неизбежни в управлението. — Ги изгледа втренчено Арута. — Как се почувства, когато взе това решение за Мартин?
Арута изпита неприязън, че се налага да го сподели точно с Ги. Помълча, но най-накрая вдигна очи и погледна протектора.
— Мръсно. Почувствах се омърсен.
Ги му протегна ръка.
— Значи разбираш. — Арута бавно пое протегнатата ръка и я стисна. — А сега — по същество.
— Когато пристигнахме тук отначало, Амос, Арманд и аз бяхме болни, ранени и полумъртви от глад — почна Ги. — Тези хора ни изцериха и вдигнаха на крака, макар за тях да бяхме странници от друга земя, без да задават никакви въпроси. Щом се оправихме, доброволно пожелахме да се бием, след това разбрахме, че от всички се очаква да служат безапелационно. Така заехме местата си в гарнизона на града и започнахме полека-лека да опознаваме Арменгар. Протекторът преди Гвинат беше способен командир, както и Гвинат, но и двамата знаеха малко за съвременното бойно изкуство, Все пак държаха Братството и таласъмите под контрол като поддържаха известно равновесие с цената на много кръв.
— Но след това се появи Мурмандамус и нещата се промениха — продължи Ги. — Когато пристигнахме, Братството вече печелеше три от всеки четири битки. Арменгарците губеха, търпяха редовни поражения за пръв път в историята си. Научих ги на съвременно военно дело и сега нищо не може да се случи на двадесет мили около града, без да бъде видяно от съгледвачите ни или от патрулите. Но въпреки това е твърде късно.
— Защо да е късно?
— Дори Мурмандамус да не се канеше да тръгне срещу нас, за да ни съкруши, този народ нямаше да оцелее повече от две поколения. Този град умира. Доколкото мога да преценя, преди две десетилетия в града и околностите му са живеели около петнадесет хиляди души. Преди десет години броят им е бил единадесет — дванадесет хиляди. Сега е около седем хиляди, навярно и по-малко. Непрекъснати военни действия, жени в детеродна възраст загиват в битките, умират деца, когато бъде превзет някой стединг или краал: всичко това води до намаляване на населението, намаляване, което, изглежда, се усилва. Но има и още нещо. Като че ли непрекъснатата война изцежда жизнените сили на тези хора. Въпреки цялата си готовност да се бият, те като че ли стават все по-безразлични към ежедневните неща от живота.
Ги помълча, после погледна принца в очите.
— Културата им се извращава, Арута. Единственото, което им остава, е да се борят и накрая — смъртта. Поезията им се ограничава до саги за герои, а музиката им включва само бойни песни. Забелязал ли си, че в града няма никакви знаци и надписи? За какво са им? Всеки тук знае кой къде живее и работи. Арута, никой в този град не знае да чете и да пише. Те нямат време да се учат. Този народ неизбежно се плъзга надолу към варварството. Дори да го няма Мурмандамус, само след две десетилетия този народ няма да го има. Ще станат като номадите от Адски тътен. И всичко това е заради непрекъснатата война.