— Разбирам защо човек изпитва тук чувство на безсилна обреченост. Какво мога да направя, за да помогна?
— Имаме нужда от отдих. С радост бих предал управлението на този град на Брукал…
— На Вандрос. Брукал се оттегли.
— Добре, на Вандрос. Да включи Арменгар в херцогството на Ябон. Тези хора са избягали от Кралството преди векове. Сега не биха се поколебали да се върнат, стига да заповядам, толкова са се променили. Но дай ми две хиляди души тежка пехота от гарнизоните в Ябон и Тир-Сог и ще удържа града срещу Мурмандамус още една година. Добави още хиляда и двехилядна конница и ще очистя равнината на Исбандия от всякакви таласъми и Тъмни братя. Дай ми армиите на Запада и ще натикам Мурмандамус обратно в Сар-Саргот и ще подпаля града. Тогава ще можем да развием търговия и децата да станат отново деца, а не невръстни воини. Поетите ще съчиняват и художниците ще рисуват. Ще се върнат музиката и танците. И тогава този град може би отново ще се разрасне.
— И ще поискаш да останеш като протектор или граф на Арменгар? — попита Арута, все още непреодолял недоверието си.
— По дяволите! — извика Ги и удари с пестник по масата. — Ако Луам има торба с пирони вместо мозък — да. — После се отпусна в креслото си. — Уморен съм, Арута. Пиян съм и съм уморен. — Загубих единственото нещо, което ценях цял живот, и сега единственото, което ми остана, са нуждите на тези хора. Няма да ги предам, но стига да ги видя спасени…
Арута беше стъписан. Ги беше оголил душата си пред него и това, което виждаше пред себе си сега, беше човек, лишен от воля за живот.
— Мисля, че мога да убедя Луам да се съгласи, стига да разбираш какво ще е отношението му към теб.
— Не ме интересува какво мисли той за мен, Арута. Срещу всичко това, ако пожелае, може да вземе главата ми. — Гласът му отново издаде дълбоката му умора от живота. — Това вече не ме интересува.
— Ще му пратя вест.
Ги се засмя — горчиво и безсилно.
— Виждаш ли, тъкмо в това е проблемът, скъпи братовчеде. Не допускаш, надявам се, че съм седял тук цяла година в бездействие, надявайки се един принц на Крондор да се набута сам в Арменгар. Изпратих поне дузина съобщения до Ябон, както и до Висок замък, в които подробно описвах положението тук и това, което ви предлагам. Трудността е, че докато Мурмандамус позволява на всеки да дойде на север, то никой — никой — не може да замине на юг. Онзи звероловец, когото сте намерили, беше един от последните, опитали се да се прехвърлят на юг. Не знам какво се е случило с пратеника, когото придружаваше, но мога да си представя… Разбираш ли, Арута, ние сме напълно отрязани от Кралството. Изцяло и напълно, и освен ако нямаш някоя идея, за която досега не сме се сещали — безнадеждно.
Мартин се събуди с пълна с вода уста и я изплю шумно. Смехът на Бриана изпълни стаята и тя му подхвърли кърпа и прибра празната вече кана.
— Да те събуди човек е все едно да събуди мечок през зимата. Мартин замига, изтри мокрото си лице и отвърна:
— Сигурно. — Изгледа я ядосано, но ядът му бързо премина, като видя усмихнатото й лице, и той каза с усмивка:
— Навън в горите спя леко. Вкъщи се отпускам.
Тя се наведе над леглото и го целуна. Вече бе облякла туниката и панталоните си.
— Трябва да отида до един от стедингите. Искаш ли да дойдеш? Само за един ден ще е.
— Разбира се — каза Мартин. Тя го целуна пак и каза:
— Благодаря ти.
— За какво? — попита той объркано.
— За това, че остана с мен. Мартин я зяпна.
— Ти ми благодариш?
— Разбира се. Нали аз те помолих.
— Странни хора сте вие, Бри. Повечето мъже, които познавам, с радост биха прерязали гърлото ми, за да са на мое място тази нощ.
Тя го погледна озадачено.
— Нима? Странно. Аз бих могла да кажа същото за повечето жени тук и за теб, Мартин. Въпреки че тук никой не би се бил за права в леглото. Тук всеки е свободен да избере партньора си и всички са свободни да кажат „да“ или „не“. Затова ти благодарих, защото ми каза „да“.
Мартин я притегли към себе си и я целуна почти грубо.
— В моята страна е по-различно. — Пусна я, изведнъж притеснен от грубостта си. Тя изглеждаше малко объркана, но не и изплашена. — Извинявай. Но просто… това не беше услуга, Бри.
Тя сложи глава на рамото му.
— Говориш за нещо отвъд разтухата на ложето.
— Да.
— Мартин, тук в Арменгар сме се научили на мъдростта да не мислим надалеч в бъдещето. — Гласът й прозвуча строго и очите й блеснаха. — Майка ми щеше да се омъжи за протектора. Баща ми почина преди единадесет години. Щеше да бъде един щастлив съюз. — Мартин видя сълзата, стичаща се по бузата й. — Преди време и аз бях сгодена. Той замина да отблъсне нападението на орда таласъми… и не се върна. — Тя се взря в лицето му. — Затова не приемаме лесно обещания. Една споделена нощ не е оброк.