Мийчъм, високият горянин, нахлу бързо в стаята и се огледа, търсейки източника на тревогата. Беше се върнал от Келеуан с Хочопепа и Елгахар от Конгрегацията скоро след като Пъг бе заминал да търси Бдящите. Другият им спътник, брат Доминик, се бе завърнал в абатството на Ишап край Сарт. Мийчъм, без някой да го моли, сам бе приел ролята на закрилник на семейството на Пъг, докато магьосникът е на Келеуан. Въпреки свирепата си външност и сдържаното си поведение той беше един от любимците на Гамина, която го наричаше „чичо Мийчъм“. Сега той застана зад Катала и се усмихна на момичето с една от редките си усмивки. След малко в стаята нахлуха Хочопепа и Кълган, двамата магьосници от два различни свята, които си приличаха в толкова много неща, и се засуетиха около момичето.
— Вие още ли работите? — попита Катала.
— Разбира се, все още е рано — отвърна Хочопепа. — После вдигна очи. — Нали?
Мийчъм каза:
— Не е, освен ако нямате предвид рано сутрин. Отдавна мина полунощ.
— Ами бяхме подхванали един интересен разговор и… — почна Кълган.
— И загубихте представа за времето — довърши Катала. Тонът й беше леко неодобрителен и малко насмешлив. Титулярният собственик на имуществото на Звезден пристан беше Пъг и в негово отсъствие Катала бе поела ръководството на общността в свои ръце. Спокойният й нрав, интелигентността й и вродената й тактичност я бяха превърнали в естествен водач на толкова разнородната общност от хора, прилагащи магията, и техните семейства, макар често да чуваха Хочопепа да я нарича „онази тиранична жена“. Никой не го взимаше на сериозно, защото знаеха, че го казва с почит и обич.
— Обсъждахме някои съобщения, изпратени от Шимоне от Конгрегацията — каза Кълган. По взаимно споразумение разломът между двата свята се отваряше за кратко по график, за да се разменят съобщения между академията в Звезден пристан и Конгрегацията на магьосниците на Келеуан.
Катала ги погледна с очакване, но Хочопепа вдигна рамене:
— От Пъг все още нямаме вест.
Катала въздъхна и отвърна с внезапно раздразнение:
— Хочо, Кълган, с вашите си изследвания можете да правите каквото си искате, но на бедния Елгахар силите му се изцедиха. Той води почти цялото обучение на магьосниците по новия Висш път и изобщо не се оплаква. Би трябвало да отделите малко усилия и да му помогнете.
Кълган извади лулата си и каза:
— Ще гледаме да се поправим.
Двамата с Хочопепа се спогледаха. И двамата разбираха, че резкият тон на Катала се дължи на това, че съпруга й го няма от цяла година.
— Наистина — изпъшка Хочопепа и също извади лула — беше придобил навика да пуши, откакто работеше с Кълган. Както бе отбелязал преди време Мийчъм, двамата магьосници си приличаха като две грахчета в шушулка.
— Ако смятате да ги палите тези миризливи неща, по-добре се изнесете оттук — каза Катала. — Това е спалнята на Гамина и няма да позволя да се напълни с пушек.
Кълган тъкмо се канеше да си запали лулата, но спря.
— Е, добре де. Как е детето?
Гамина беше престанала да хлипа и отвърна тихо:
— Добре съм. — Откакто се беше научила да говори, гласът й никога не се извисяваше над тихия детски шепот. — Аз… сънувах лош сън.
— Какъв сън? — попита Катала.
Очите на Гамина се премрежиха от сълзи.
— Чух, че татко ме вика.
Кълган и Хочопепа се втренчиха в момиченцето.
— Какво ти каза той, чедо? — попита я тихо Кълган, за да не я изплаши.
Катала пребледня, но не издаде страха си. Беше родена в род на воини и бе подготвена да изтърпи всичко, всичко освен едно — да не знае какво става със съпруга й. Тя промълви тихо:
— Какво каза той, Гамина?
— Той беше… — и както правеше често, когато изпаднеше в потрес, момичето превключи на умствената си реч: „Беше на едно странно място, много далече. Беше с някого? някои? други. Той каза, каза…“
— Какво, чедо? — промълви Хочопепа.
„Каза, че трябва да чакаме съобщение, а после нещо… се промени. Той… изчезна? в някакво празно? място. Аз се уплаших. Почувствах се сама.“
Катала притисна детето до гърдите си и каза:
— Не си сама, Гамина.
Но мислите на детето отекнаха в душата й. Дори когато Пъг й бе отнет от Конгрегацията, за да стане Велик, Катала не се беше чувствала толкова сама.
Пъг притвори уморено очи. Главата му клюмна напред и падна на рамото на Томас.
— Успя ли? — попита го приятелят му. Пъг въздъхна тежко и отвърна:
— Да, но… оказа се по-трудно, отколкото си мислех, и изплаших детето.
— Все пак си успял да пробиеш. Можеш ли да го направиш отново?