— Ти не вярваш, че ще намерим нещо готово, с което направо да си решим проблема, нали? — попита я Незнайния.
— Не вярвам — потвърди Ериан. — Каквото и да научим, накрая ще поемем голям риск със заклинанието, което ще извършим.
— Това не е добре — рече Хирад. — Какво ще правим, ако не намерим нищо в писанията на Септерн?
— Ще умрем — отрони Незнайния и всички млъкнаха.
— Голям веселяк си… — промърмори варваринът.
— И казвам истината, Няма смисъл да си затваряме очите.
— Още не сме се разбрали обаче за онова, което искам да ви втълпя — отряд от триста души няма да се промъкне незабелязано за западняците през Тривернския или Гиернатския залив. Време е да решим дали това не ни харесва и какво да сторим.
Незнайния се загледа в кавалеристите, после се озърна към Закрилниците.
— Още има да си говорим, но не тук и сега. Ще ни чуят, а не мисля, че и Стилиан трябва да научи. Хирад е прав. Толкова припирахме да кроим планове и да потеглим от Парве, че забравихме кои сме. А ние — Гарваните, решаваме сами.
Той кимна на Закрилника, яздещ пред останалите, който и отговор леко склони глава. На Хирад му се стори, че размениха безмълвни послания, но Незнайния не сподели нищо.
Пъстрата колона прекосяваше Раздраната пустош под жежкото светило. По обраслата с проскубани храсталаци твърда земя личаха следи от западняшки биваци — обгорени кръгове, въглени, парчета зебло, прекършени пръти и колчета, скъсани въжета.
Изминаха седем мили, докато навлязат в толкова желаната сянка на горичките. По този път през долини и хълмове минаваха северно от изконните земи на племената, покрай ограбения храм на Повелителите на мрака.
Яздиха два часа и Парве остана далеч зад тях. На Хирад започна да му олеква, когато видя зданията да се смаляват.
В късния следобед най-после захладня, появиха се облаци, а местността се промени. Навлязоха в северния край на красива област от речни долини, пищна зеленина, прастари огромни дървета и покрити с папрати склонове. Стигнаха и до по-неприветливи земи.
Земята се издигаше към наредени един след друг остри зъбери, чиито подножия бяха обсипани с паднали отломки. Дарик заповяда всички да слязат от конете, за да щадят краката им и да не се изтъркват излишно подковите. Всички охотно се разтъпкаха и поведоха конете по коварно скрити в тревата каменни късове. От двете страни се спускаха свлачища към брулени от вятъра клисури. Никъде нямаше и помен от човешко присъствие, но Незнайния не беше спокоен.
— Тук сме уязвими.
— Само към природните стихии, струва ми се — отвърна Илкар и се загърна по-плътно с наметалото.
Вятърът се засилваше и сега започна да ги тормози студ.
— Няма и къде да се скрием — добави Незнайния. — Троун, ти какво ще кажеш?
По-рано върколакът бе яздил в челото на колоната, за да помага на съгледвачите на Дарик.
— Не е чак толкова зле, макар че бих избрал път малко по на север, стига да е проходимо там. Съгледвачите не откриха почти никого пред нас. Тази земя е годна само за отглеждане на кози. Единственият риск е да се натъкнем на западняшки отряд. Пътеките, по които могат да вървят коне, са малко. Тази е една от най-удобните, дори да не ви се вярва. Посъветвах трима от съгледвачите да ни изпреварят напред към разклонението над Теренеца. Дори да бързат, ще яздят два дни дотам. Ще знаем по-добре какво става наоколо след три дни. Засега аз и елфите сме най-добрият шанс да открием навреме неприятностите и да се изплъзнем.
Щом се здрачи, Дарик спря колоната в подножието на поредния почти отвесен склон. Вятърът стихна, но и така захладняваше бързо. Елфи определиха в кои падини да бъдат палени огньове, за да не се виждат, а първите часови застанаха на пост.
Гарваните се настаниха около печката на Уил в края на бивака, най-отдалечен от Стилиан и Закрилниците.
Хирад се подхилваше.
— Какво ли му е на Стилиан? Знам, че бездруго няма много приятели, но сега поне стотина стъпки го делят от седналите най-близо до него кавалеристи… и те пак са настръхнали.