— Тъй — каза Незнайния с лека усмивка. — Ето какво си мисля да направим. Първо ще поприказваме с Дарик. Трябва да бъде на наша страна. Може би ще успее да пробута на Стилиан убедителна причина да заобиколят планините от юг. Ако не, след два дни, щом доближим Лейону, разполагаме се за нощувка както сега — далеч от Стилиан. И потегляме четири часа преди зазоряване. Дарик ще ни помогне, може да вдигне фалшива тревога, че наблизо има патрул на западняците или нещо подобно. А ако дотогава се случи да говорим със Стилиан, ще се опитаме да го убедим как е най-добре да се действа, но не бива да се досети, че имаме и скрити подбуди. Ако показваме, че зачитаме властта му, няма да се настрои подозрително. Нали, Дензър?
Магът се подпря да седне, за да си изпие кафето, и сви рамене.
— Не знам дали ще успеем да му отвлечем вниманието, но по-нежните грижи към самолюбието му са подходяща идея. Повече се притеснявам от Закрилниците.
— Аз ще се разбера с тях — обеща Незнайния. — Има си начини да попречиш без непокорство.
— Какво искаш да кажеш? — почеса се по брадичката Хирад.
— Няма да разбереш.
Варваринът го познаваше добре и реши да не разпитва повече.
— Кога ще говорим с Дарик? — напомни Уил.
— И веднага може.
— Негови магове са в мисловна връзка — сети се Илкар. — Може би ще ни е от полза да почакаме.
Едрият воин кимна.
— Колко ще продължи?
— Около час. Всъщност зависи дали бързо ще намерят съзнание, готово за връзка.
— Значи ще почакаме.
По-късно Ериан дръпна Дензър встрани от огъня и той дойде без желание.
— Ще ми кажеш ли какво ти е?
— Нищо ми няма. Уморен съм и още не мога да повярвам, че Крадеца на зората ни стовари всичко това.
— Но никой не обвинява теб — увери го тя, напрегнато взряна в очите му.
— Не че ме обвиняват — врътна глава той. — Причината е у мен. Не знам как да ти обясня…
— Мога да ти помогна. Не се отдръпвай от мен.
— Не се отдръпвам.
— Все си мълчиш, отчужден си. И от мен, и от всички ни.
— Не съм отчужден! — по-троснато каза Дензър и тя се сви. Той опита да се усмихне. — Просто не искам да го обсъждам.
Сърцето й сякаш се обърна в гърдите.
— Нуждая се от теб. Не ме карай да се чувствам самотна.
— Тук съм, нали?
— О, богове… Сега си като дете. Не говоря за това къде си.
— А за какво говориш? — заинати се Дензър сърдито.
— Телом си тук, но къде си духом?
— В главата си. Както винаги.
— По дяволите, Дензър, защо се държиш така?!
— А ти?
— Защото се тревожа за теб! — изфуча Ериан отчаяна, че той не разбира какво я мъчи. — И за нас двамата.
— Добре съм си, остави ме на мира.
— Чудесно…
Тя се върна към огъня, стиснала устни, за да не изтърве думи, за които после щеше да съжалява. Дензър мълчеше зад нея.
Не само маговете от Дордовер в отряда на Дарик се опитваха да осъществят мисловна връзка. Пазен от плътно наредените Закрилници, Господарят на Хълма също търсеше със съзнанието си отвъд планините Чернотрън и накрая откри един от малцината си помощници, на които още се доверяваше.
Мисловната връзка не се проточи, от наученото му спря дъхът за миг и когато отвори очи, целият се тресеше.
Джулаца притихна. През нощта и на сутринта свилите обръча около Школата западняци се опитваха да пробият през Покрова на демоните. Душата на всеки, който го докосна, засищаше неутолимия глад на демоните, поддържащи страшното заклинание.
Това беше мъчително. Барас се заслушваше от покоите си, докато племенните бойци се опитваха да минат по дъното на рова, да метнат над него стъкмено от метал и дъски мостче или да закачат куки с въжета от най-близките сгради към бойниците на стените, за да се прехвърлят над Покрова.
Слънцето се бе издигнало в небето и сега те сковаваха нещо навън. Той не можеше вече да слуша ужасните писъци на умиращите, излезе върху оградения с бойници покрив на Кулата и огледа ада, който бе сътворил заедно с другите от Съвета.
Покровът на демоните бе захлупил Школата като тънък сив облак, издигащ се право от земята. На дебелина не достигаше и десет стъпки и продължаваше към небето, докъдето погледът стигаше. Барас знаеше, че прониква и в земята — никой не би успял да пропълзи отдолу по тунел.
Величав по своему, Покровът показваше какво можеха да сторят в Балея демоните с помощта на магове.
Барас беше уверен, че по някое време западняците ще започнат да копаят тунел. Помоли се да разберат, че усилията им са напразни, преди да бъдат погубени твърде много от тях. Но не се надяваше на това. Действията им досега показаха, че изобщо не проумяват същността на маната и свързването на измеренията. Той се подсмихна тъжно. Как да разберат? Те нямаха своя магия. В това беше и тяхната невинност, и тяхното проклятие.