Тръгна покрай бойниците, за да огледа целия Покров — зад преливащата се сивота цветовете помътняваха, а движенията не се виждаха ясно.
Нямаше никакъв начин за преминаване през Покрова, докато заклинанието не бъде прекъснато. Той щеше да отнема безразборно души на врагове и приятели, на хора и зверове. Зло, опетнило лицето на земята. Но щеше да спаси Джулаца от нашествениците, утешаваше се Барас, колкото и страшна да беше цената.
Събралите се зад стените на Школата не припарваха до Покрова на по-малко от пет-шест крачки дори когато се качваха на крепостните стени. Жителите на града, успели да влязат през портите, крачеха напред-назад, стояха или седяха на групички — зашеметени, потънали в скръб и потиснати от царящата навред нерадостна тишина. Защото най-трудното за осмисляне свойство на Покрова беше приглушаването на звуците.
Шумът откъм западняците сякаш изминаваше голямо разстояние преди да стигне до ушите им. Нашествениците отдавна бяха престанали да пускат стрели над стените. Така само ги похабяваха, а защитниците на Школата трупаха запаси. Но врявата отвъд рова, ударите на чукове по подвижната кула, която сковаваха, виковете и смехът им бяха съвсем приглушени.
— Добър ден, Барас — прозвуча до него ясен и силен глас.
— Кард, радвам се да те видя възстановен.
— Относително — сви рамене пълководецът.
— Какво те води насам?
— Каквото и теб. — Кард застана до рамото на Барас. — Да видя как западняците упорстват в глупостта си.
Кимна към недостроената им кула пред южната порта на Джулаца.
Изглеждаше крехка, но Барас знаеше, че в племената има умели дърводелци. Закрепените в рамката стълби вече достигаха на височина трийсетина стъпки, а на горната площадка западняци се трудеха трескаво, за да направят кулата още по-висока.
По-наляво други сковаваха и дялаха големи тежки колела, а отдясно огньове бълваха пушеци. Над тях нямаше казани. Мъже с дебели кожени престилки удряха с чукове по наковални, а други правеха калъпи за отливки.
— Още оръжия ли изработват? — учуди се елфът.
— Не. Ако не греша, ще обковат кулата с желязо.
— Да не мислят, че ще се помъчим да я запалим?
— Не само затова. Според мен ще избутат кулата над рова с надеждата желязото да ги опази от Покрова.
— Ох… — Барас клатеше глава. — Защо не се опитаме да поговорим с тях?
Пълководецът го изгледа накриво.
— Няма защо да ги убеждаваме, че е безсмислено да се самоубиват.
— Разбирам омразата ти към нашествениците, но загубите им не са достатъчни, за да наклонят везните в наша полза. Май не съзнаваш какво означава смъртта при навлизане в Покрова на демоните. Не пожелавам това нескончаемо мъчение нито на човек от Ксетеск, нито на западняк.
Кард вдигна рамене.
— Говори с тях, щом се чувстваш длъжен. Няма да ти преча, но няма и да ги разубеждавам заедно с теб.
— Коравосърдечен си.
— Избиха повечето ми войници и незнайно колко от жителите на града, както и мнозина от вашите магове — студено и грубо изреди Кард. — С всеки от тях, който умира с изтерзан писък, за да попадне във вечната агония на Покрова… както ти казваш… гневът ми се уталожва по мъничко. Съвсем мъничко.
— Доволен си да се отплащаш за смъртта с още смърт?
— Не си справедлив — ядоса се пълководецът. — Човешко е да се стремиш към възмездие, а ние не сме давали повод за нашествието. Западняците сами поеха по този път и ако питаш мен, щом не желаят да се поучат от грешките си, това си е тяхна работа. Нямам никакво намерение да ги вразумявам.
Барас кимна.
— Може би аз трябва да се допитам по-придвирчиво до съвестта си…
— Стари друже, възхищавам се на твоята съвест и способността ти да прощаваш, но тази война не бе започната от нас. Дори ми е трудно да повярвам, че това се случи. Западняците решиха, че щом Върховните вещери са с тях, ще унищожат Школите, както са се опитали и преди три столетия. Стигнаха толкова далеч, че се уповават на силите си и разчитат на победа дори без помощта на вещерите. Може и да са прави. Ако искаш, говори с тях, но първо помисли. Докато се надяват да проникнат през Покрова, няма да се замислят за поход към друг град, а така нарастват шансовете ни войските на Дордовер да разпръснат обсадата. Това ще отклонява мислите им и от съвсем очевидния следващ ход срещу нас. Поне досега не стигнаха до него — тежко завърши Кард.