Илкар стана.
— Благодаря ти, Дарик. — Дори на светлината от огъня личеше колко бяло е лицето му. — Извинете ме, искам да остана сам за малко.
— Чакай… — понадигна се Хирад.
— Моля те, не сега.
Елфът бавно мина между подредените палатки и силуетът му се изгуби в нощта. Варваринът поклати глава.
— Но щом Школата не е превзета…
— Досега може да е паднала в ръцете на западняците — обади се Дензър, вече не толкова равнодушно. — Това, което знаем, е вест отпреди ден. Щом ордите на онези диваци толкова бързо са нахлули в града, как ще ги спре Школата? Повярвай ми, за Илкар само смъртта е по-страшна от унищожаването на Школата му. Същото се отнася за всеки друг маг от Джулаца. Това би означавало край на тяхната магия, а столетия наред е било немислимо да се случи. Не му досаждай.
— Но той е от Гарваните! Защо да не му помогнем?
— Не точно в този момент. Сега Илкар мисли само за Джулаца и е застрашен да загуби всичко, което познава — каза Ериан. — Ще го подкрепяме, но когато той реши да се върне тук.
— Ако Школата бъде превзета, Илкар ще загуби ли способностите си? — попита Уил.
— Не — увери го Ериан. — Винаги ще може да оформя маната, за да извършва заклинания. Но ще се изгубят кодираните знания на Джулаца, събирани и предавани от незапомнени времена. А с разрушаването на Кулата ще изчезне и средоточието на тяхната магия. Не може просто така да си построят нова и да продължат. Маната насища Кулата с магическа мощ век след век. Още толкова време ще им бъде нужно да се възстановят… ако изобщо някога успеят.
— И колко от трудовете на Септерн са в тяхната библиотека? — попита Троун с такъв тон, че всички около огъня потръпнаха.
— Добре се сети — промърмори Дарик. — Затова вие… само вие!… ще прекосите Тривернския залив колкото се може по-скоро. Длъжни сте да проникнете в Школата и да се измъкнете оттам преди да бъде превзета. Най-големи шансове имате, ако пътувате сами. Трябва да се отделите от отряда без отлагане.
— Ще останем с вас още един ден — реши Незнайния. — Илкар няма да се съгласи да тръгнем на север, докато не научи какво става, а това ще ни съобщи само войската на Дордовер.
— И аз мога да науча от тях с мисловна връзка — вметна Дензър.
— Още не можеш да си държиш и лулата — скастри го Ериан. — А аз не съм толкова изкусна в мисловната връзка, че да я поддържам на такова разстояние.
— Ти какво ще правиш? — обърна се Хирад към Дарик.
— На юг сме малко по-добре… съвсем малко. Доколкото знаем, барон Блекторн е успял да попречи на друг западняшки отряд да се добере до Подкаменния проход. Градът му обаче е превзет и ако не се заблуждавам, сега баронът е потеглил към Гиернат, за да събере още сили. Има смисъл да присъединя конниците си към неговите войници. Ще прекъснем снабдяването на западняците от юг и ще се опитаме да ги изтласкаме от неговия замък. Ако се укрепим там, ще започнем да им го връщаме тъпкано.
— Добрият стар Блекторн… — усмихна се Незнайния. — Предай му нашите поздрави, когато го видиш.
— С удоволствие.
— А Стилиан?
Дарик изпухтя при въпроса на Дензър.
— И той поиска да говорим, ще го посъветвам да тръгне на юг с нас. Все пак е по-старши от мен и може да прави каквото пожелае. Ще се постарая да го убедя, че най-големият му шанс да се завърне триумфално в Ксетеск е да мине от юг с нас, а не да напира през Подкаменния проход.
— Няма да стане — възрази Дензър. — Той също иска да прерови писанията на Септерн и ще настоява да продължи с нас.
Дарик допи кафето и се изправи.
— Сега ще проверим.
— Желая ти късмет, защото ще имаш нужда от него. Пълководецът се усмихна.
— Никога не разчитам на късмета. Вие поспете. Тръгваме призори.
— Ако видиш Илкар… — започна Хирад.
— Ще го заобиколя отдалеч. Лека ви нощ.
Илкар забави крачка, когато стигна до последните палатки и празното място между кавалеристите и бивака на Стилиан.
Тръшна се на плосък, покрит с лишеи камък и застави ума си да внесе поне някакъв ред в хаоса от оплетени мисли. Осъзнаваше какво може да му донесе чутото преди малко — вероятният край на Джулаца като средище на магията, гибелта на незнайно колко магове, негови побратими и посестрими, и разпръскването на оцелелите. Пак щяха да принадлежат към Школата, но лишени от ядрото, което придаваше цялост на енергията, силата или изследванията им.
Дали вече не се бе случило? Предполагаше, че ще долови унищожаването на Кулата по следите в потоците от мана, но беше толкова далеч от Джулаца, че дори гибелта на мнозина не би го достигнала и като най-леко смущение в тъканта й. Никой не бе отправил точно към него последно послание.