Какво ще стане, ако я няма Кулата? Кой би възстановил Школата? Ами магове като него! Но откъде шепата оцелели ще намерят необходимото и ще почерпят сила, за да се справят с неимоверно тежкия труд — изграждането на нова Кула? И как да се надяват, че ще привлекат нови съратници, щом Школата е била победена от армия, която дори не е имала своя магия? Не очакваше нищо друго, освен бавното угасване на тяхната магия — веднъж завинаги. Онези, които още я владееха, щяха да остареят и да измрат един по един.
Питаше се дали Гарваните ще стигнат до Джулаца навреме, или ще заварят само развалини и трупове. А дори да изпреварят падането на Школата, каква полза? Можеха ли Гарваните да се надяват на нещо, ако се окажеха единствените воини на Изтока извън стените й? Не е ли по-добре да не са наблизо, за да не видят с очите си края…
Провеси глава и остави сълзите да потекат. Нямаше надежда за Джулаца. Щом западняците владееха града, щяха да се справят и с Школата, чиито стени не бяха градени да устоят на нашествие. И тогава щяха да му останат само другите Гарвани, но стигаше ли му това?
— Илкар, не се знае дали всичко е свършило — стигна до ушите му глас от мрака.
Елфът избърса очите си, усети колко му е студено и осъзна, че не знае откога седи тук. Гърбът му се бе схванал. Потрепери, напрегна зрението си и огледа доближаващия го силует в мъждукането на гаснещите огньове.
— Стилиан, не ми додявай! — сопна се той. — Недей да злорадстваш над края ни, защото дори не си представяш какво ми е сега.
— Напротив. Затова ти прощавам.
Стилиан не се отдръпна. Около него се открояваха внушителните фигури на шестима Закрилници.
— Много благодаря — процеди елфът и се извърна. — Какво искаш?
— Дойдох да изразя съчувствието си и да предложа помощ, ако ми е по силите… както и да ти дам някаква надежда.
Господарят на Хълма остана прав на няколко крачки от него.
— Това май ще ти е за пръв път — неприветливо каза Илкар.
Стилиан въздъхна.
— Съзнавам колко ти е тежко. И те моля да повярваш, че разбирам какво означава да останеш сам. Моля те да ме изслушаш търпеливо… — Илкар сви рамене. — Изобщо не желая да видя равновесието в магията нарушено. И в най-благоприятните обстоятелства това би застрашило всички ни, а сега се нуждаем от всеки маг, за да имаме шанс да отблъснем западняците. Аз също бях в мисловна връзка тази вечер, но не ми съобщиха нищо достоверно за положението в Джулаца. Знам само каквото ми каза Дарик преди малко. Ще се опитам да науча повече утре. Чух, че оставате с кавалерията още един ден и ще те осведомя подробно, ако имам някакви вести. Ето я и надеждата. — Стилиан пристъпи към него и заговори по-тихо. — Двамата с теб знаем по-добре от всички други в този бивак какво могат да сторят Школите, за да се опазят. Вестта, че градът е бил превзет, а Школата — не, ми подсказва нещо — в Джулаца са измислили как да спрат армията на западняците. Въпросът е докога ще продължи обсадата. Затова се налага да побързате.
Илкар присви устни и накрая кимна.
— Може би… А твоите планове какви са?
Очите на Стилиан бяха присвити, той стисна зъби.
— Ще потегля на изток, но ще се разделя с конницата. Близкото бъдеще ме води в други посоки, но ще сторя каквото мога, за да ви бъдат предоставени текстовете на Септерн. Опасявам се, че не бих могъл да ги проучвам заедно с вас.
Тези думи свариха Илкар неподготвен. Рязко вдигна глава, срещна погледа на Стилиан и долови какъв гняв бушува в него.
— Но защо?
— Имам си свои неприятности. Както се оказва, поне засега вече не съм Господарят на Хълма в Ксетеск.
Той се врътна на пети и закрачи към бивака си.
— Дензър, кога ще можеш да извършваш заклинания? — попита Незнайния веднага щом Дарик отиде да говори със Стилиан.
Тъмният маг вече седеше по-често, вместо да лежи безсилно. Размърда безмълвно рамене и чукна лулата си в подаващ се от огъня сух дънер.
— Не ми е лесно да отговоря. — Бръкна в кесията с тютюн и промърмори: — Брей, май ще свърши скоро… Още съм изцеден от Крадеца на зората — ако не телесно, то в запасите от мана, не мога да я натрупам за заклинание. И ми е много криво, макар да не знам защо, но ще ми мине. А каквото и да разправят… — озърна се с бегла усмивка към Ериан, — мога сам да си запаля лулата.
Щракна с пръсти и се появи синьо пламъче, с което запали натъпканата лула.
— Много добре — отвърна Ериан и избута главата му настрани. — Сега да те видим как ще стовариш Адски огън.
— Видяхте ли? Не може да й се угоди. — В усмивката му обаче нямаше и следа от веселие. — Предложиш ли на жена царство, веднага ще поиска от тебе целия свят.