— Не съм придвирчива. Ще се задоволя да покажеш, че имаш сили и за друго, освен да пушиш.
— Адският огън е доста силничко доказателство — сопна се Тъмния маг.
— По-кротко де — помоли Хирад, стреснат от неочакваната му сприхавост. — Тя се майтапеше. Искахме само да отговориш на въпроса. Какво не ти е по силите?
— Всичко останало — призна Дензър. Подъвка устни и протегна ръка към Ериан, но тя се отмести. Той въздъхна и продължи: — Изчерпан съм. Щом ще яздим, вместо да почиваме, ще бъда годен за мисловна връзка най-рано след два дни, за Сенчести криле също няма и да помисля през това време. А например до Адски огън ми остават поне четири. Съжалявам, ако това не се харесва на някои.
Варваринът спокойно се взря в него.
— Е, май ще ти простим. Но недей да се зъбиш чак толкова — кимна незабележимо към Ериан.
Дензър сдържа напиращите на езика му думи.
— Троун, ти как си? — попита Незнайния след малко. Не бе присъствал на преобразяване на върколака, но видя колко е изтощен след това.
— Мога всичко, само че…
— Ясно — кимна Незнайния. — Питам, за да знам на какво сме способни. Никога няма да поискаме това от теб. Ти си решаваш кога да се преобразиш и дали да го правиш.
— Ами Илкар? — вметна Ериан. — Чудя се дали след новините тази вечер е способен да се съсредоточи.
— Каквото и да си мислиш за него, той е най-големият майстор на защитните заклинания в Балея — отсече Хирад.
И винаги е съсредоточен в битките. Затова оцеляхме толкова дълго. Опре ли ножът до кокала, ще се справя със заклинанията не по-зле от теб.
— Дано си прав. Но ако приемате съвет, бъдете по-внимателни с него засега.
— То се знае — разпери ръце варваринът. — Нали е един от нас!
Незнайния се прокашля.
— Добре е, че всички сме уверени в силите си, защото няма да ни е леко. За пръв път сме в такава бъркотия. Няма да се хвърляме в битки, но ще се промъкваме през земи, гъмжащи от западняци. Не можем да си позволим дори една грешка, нито да влачим безполезен товар. Ако някой дори за миг се е усъмнил в себе си, нека остане с кавалерията.
— Пак ще ни е трудно както до вчера — обади се Хирад, — но шансът е още по-малък. И ти питаш дали вярваме, че ще свършим работата?
Лицето на Незнайния се отпусна в мимолетна усмивка.
— Длъжен бях да попитам.
— Време ти е да се наспиш — тупна го Хирад по рамото. — Този въпрос трябваше да го зададеш преди десет години. Аз ще будувам и ще чакам Илкар.
Барас и Кард застанаха при Керела зад северната порта на Школата преди двете й крила да бъдат отворени. До тях мъже носеха на къси пръти жълто-бели флагове в знак за примирие, но наоколо имаше стрелци с лък и магове, готови да отбият със защитни заклинания вражески стрели и копия.
Пред тях се откри сивкав Покровът на демоните, очертан в жълто със синкави проблясъци там, където потъваше в земята. А отвъд него стояха трима западняци. С тях нямаше стрелци, но двамата отстрани явно бяха телохранители на средния.
Този мъж наближаваше края на четвъртото десетилетие от живота си и макар че не беше много висок, имаше яко, закалено тяло. По гърба му се спускаше дебело кожено наметало, прихванато на шията с лъскава метална закопчалка. Под него носеше броня от напукана черна кожа и тежки ботуши. Дългата черна коса се ветрееше разрошена около покритото с тъмен загар лице, на което се открояваха големите очи и скорошният белег от острие на брадичката.
— Аз, Сенедай, владетел и предводител на племената Хейстрон, искам от вас да се предадете незабавно.
Звучният плътен глас кънтеше кухо под Покрова. Керела се обърна към Барас.
— Ти си нашият старши посредник и на теб се пада да заявиш намеренията ни.
— Уви, оказваш ми печална чест — навъсено промърмори старият елф.
— Така изглежда, приятелю. Но правото да прехвърлям задълженията си на чужд гръб е сред малкото останали ми забавления.
Барас си наложи хладнокръвие и направи три крачки към портата и Покрова. От приближаването до въплътеното зло тялото му сякаш се изпълни със студ. Едва задържаше раменете си изправени, а гласа си — безстрастен.
— Аз съм Барас, старши член на Съвета в Джулаца и главен посредник на Школата. Сам разбираш, че нямаме желание да отстъпим онова, което още не сте ни отнели със сила, макар че с нищо не сме ви предизвикали. Какви са твоите условия?
— Условия ли? Не ви обещавам нищо, освен да запазите живота си, магьоснико. Предложението ми е щедро, след като видях погребалните клади за хиляди мои сродници.
— Бяхме длъжни да се защитим от вашето нападение, за което нямате никакво оправдание.
— Бяхте длъжни да се сражавате като достойни мъже — със стомана, не със заклинания.